И днес, като много други дни, Хидетада бе зает с едно от своите любими занимания. Облечен като за излет вън от града, той излезе от главното укрепление и отиде на хълма Фукиаге да огледа как вървят строежите.
Горе-долу по времето, когато шогунът и неговата свита от служители, лична прислуга и будистки монаси се спря да почине, в подножието на хълма Момиджи се вдигна някаква врява.
— Спрете кучия син!
— Хванете го!
Някакъв копач на кладенци тичаше наоколо и се опитваше да се откъсне от дърводелците, които го гонеха. Стрелна се като заек между купищата дъски и за кратко се скри зад една зидарска хижа. После се спусна с все сила към скелето на външната стена и се закатери по него.
С шумни проклятия двама дърводелци тръгнаха нагоре след него и го уловиха за краката. С отчаяно размахани ръце копачът на кладенци падна по гръб върху един куп стърготини.
Дърводелците се нахвърлиха върху него от всички страни с ритници и удари. По някаква необяснима причина този нито почна да вика, нито опита да се брани, а колкото може по-здраво се притисна към земята, като че тя бе единствената му надежда.
Дотичаха самураят, който отговаряше за дърводелците и надзирателя на работниците.
— Какво става тук? — попита самураят.
— Стъпи ми на отвеса, свинята мръсна! — изръмжа един от дърводелците. — Отвесът е душата на дърводелеца!
— Я се овладейте.
— Вие какво щяхте да направите, ако ви беше стъпкал сабята? — поиска да узнае работникът.
— Добре, стига толкова. Шогунът е спрял там горе на хълма.
Като чу споменаването на шогуна, първият дърводелец се укроти, но един друг се обади:
— Трябва да иде да го измие, после да се поклони на отвеса и да му се извини!
— Ние ще се погрижим за наказанието — заяви надзирателят. — Вие се връщайте на работа.
Хвана проснатия на земята човек за яката и му нареди:
— Вдигни си лицето.
— Да, господине.
— Ти си от копачите на кладенци, нали така?
— Да, господине.
— Какво правиш тук долу? Това не ти е работното място.
— И вчера пак се мотаеше тук — обади се дърводелецът.
— Тъй ли? — учуди се надзирателят и се вгледа в пребледнялото лице на Матахачи. Направи му впечатление, че за копач на кладенци този е прекалено изнежен и изтънчен на вид.
Набързо се посъветва със самурая и после отведоха Матахачи.
Заключиха го в един дървен навес зад постройката на строителния надзирател, където през следващите няколко дни той нямаше възможност да се радва на друга гледка освен един-два чувала с дървени въглища и каци за туршия. Уплашен, че заговорът може да бъде разкрит, скоро изпадна в състояние на ужас.
Влязъл веднъж в крепостта, Матахачи размисли и реши, че даже това да значи да остане копач на кладенци до края на живота си, той няма да се превърне в убиец. На няколко пъти видя шогуна със свитата му, но не направи нищо.
Това, което при всяка възможност го бе водило напоследък на няколко пъти в подножието на връх Момиджи, бе едно непредвидено усложнение. Щяха да строят библиотека и при този строеж рожковът щеше да бъде отсечен. Матахачи гузно подозираше, че мускетът ще бъде открит и това направо ще го уличи в участие в заговора. Не успя обаче да намери време, когато наоколо няма никого, за да изрови оръжието и да го хвърли някъде.
Дори насън се обливаше в пот. Веднъж сънува, че е в страната на мъртвите и накъдето и да погледне, навсякъде растат рожкови. Няколко нощи след като го затвориха в навеса ясно като в бял ден сънува майка си. Вместо да се съжали над него, Осуги извика нещо ядосано и го замери с една кошница пашкули. Щом пашкулите нападаха по главата му, Матахачи се опита да избяга и тя се втурна да го преследва. Косата й тайнствено се бе преобразила в бели пашкули. Матахачи тичаше, но тя все оставеше след него. Окъпан в пот, скочи от една висока скала и полетя сред пъклен мрак — безкрайно пропадане в тъмнината.
— Майко! Прости ми! — извика той като ударило се дете и от собствения си глас се събуди.
Действителността наяве — изгледът да умре — не бе по-ужасяваща от съня.
Опита се да отвори вратата, която, както вече знаеше, бе заключена. В отчаяние се покатери на една туршиена каца, счупи прозорчето под покрива и се измъкна през него навън. Под прикритието на купчините дъски и камък и на хълмчетата нарината пръст Матахачи тихо се прокрадна в близост до задната западна порта. Рожковът още беше там. Той с облекчение въздъхна.
В отчаянието си намери някаква мотика и започна да копае неистово. Разтревожен от шума, който вдигаше, спря и се огледа. След като не видя никого, пак почна работа.
От страх някой вече да не е намерил мускета размаха мотиката, като че очаква да изрови не него, а живота си. Дишането му стана бързо и неравно. Потта и мръсотията се смесиха и му придадоха вид на току-що излязъл от кална баня. Почваше да му се вие свят, обаче не можеше да спре.