Желязото удари нещо продълговато. Матахачи захвърли мотиката и се протегна да хване предмета с мисълта „Намерих го!“
Облекчението му не трая дълго. Въпросният предмет не бе увит в намаслена хартия, нямаше кутия и не бе студен като метал на пипане. Улови го, вдигна го нагоре и го пусна — беше тънка пищялна или лакътна кост.
Матахачи не се осмели да вземе пак мотиката. Всичко му заприлича на поредния кошмар. Знаеше обаче, че е буден; можеше до едно да преброи листата на дървото над себе си.
„Какво би могъл да спечели Дайдзо, като ме излъже?“, зачуди се, докато обикаляше дървото и риташе в пръстта.
Още продължаваше да се движи така в кръг, когато някаква сянка тихо изникна зад него и леко го потупа по гърба. Човекът се изсмя шумно право в ухото на Матахачи и се обади:
— Няма да го намериш.
Цялото тяло на Матахачи се вцепени и той почти падна в дупката. Извърна се към гласа и няколко минути се взира с празен поглед, преди да изхълца дрезгаво от изненада.
— Ела с мен — каза Такуан и го хвана за ръката.
Матахачи не можеше да се помръдне. Пръстите му се схванаха и той се вкопчи в ръката на свещеника. От петите нагоре го полази тръпка на смъртен ужас.
— Чу ли? Ела с мен — повтори Такуан и го прониза с поглед.
Езикът на Матахачи бе станал почти като на глухоням.
— Т-ту-ка… д-да зария… дупката…
С безжалостен глас Такуан заяви:
— Остави това. Губене на време ще е. Делата на хората на този свят, добри или лоши, са като мастило върху грапава хартия. Не можеш ги изличи дори след хиляда години. Ти си мислиш, че като поразровиш малко пръстта, ще поправиш стореното ли? Понеже мислиш по този начин, животът ти е такъв объркан. Сега ела с мен. Ти си престъпник и престъплението ти е страшно. Ще те обезглавя с бамбуков трион и ще хвърля главата ти в Кървавото езеро на ада.
Той хвана Матахачи за ушите и го повлече след себе си.
След малко потропа на вратата на навеса, където спяха кухненските помощници.
— Някой от вас да дойде, момчета — каза.
Едно момче излезе, като сънено търкаше очи. Щом разпозна монаха, когото бе видяло да разговаря с шогуна, начаса се разбуди и каза:
— Да, господине. Мога ли да направя нещо за вас?
— Ще ми отвориш ли онзи навес за дърва?
— Там има затворен едни копач на кладенци.
— Няма го вече там. Ето го тук. Няма смисъл да го вкарваме обратно през прозореца, така че отвори вратата.
Момчето се забърза да доведе надзирателя, който изскочи навън и веднага почна да се извинява и да моли Такуан да не разказва за станалото.
Такуан въведе Матахачи в навеса, влезе след него и затвори вратата. След няколко минути подаде глава навън и каза:
— Трябва някъде да имате един бръснач. Наточете го и го донесете тук.
Надзирателят и кухненският помощник се спогледаха, без нито един да посмее да попита свещеника за какво му трябва бръснача. После наточиха острието и му го подадоха.
— Благодаря — каза Такуан. — Сега може да се връщате да спите.
Вътрешността на навеса бе съвсем тъмна, само през счупения прозорец проникваше лъч светлина от звездите. Такуан седна върху една купчина подпалки. Матахачи се свлече на тръстиковата рогозка и засрамен увеси глава. Последва дълго мълчание. Матахачи не можеше да види бръснача и неспокойно се питаше какво ли държи монахът в ръката си.
Най-сетне Такуан заговори.
— Защо копаеше под рожкова, Матахачи?
Мълчание.
— Аз можех да ти покажа как да изкопаеш нещо. Искам да кажа — как да извлечеш нещо от нищото, как да се върнеш от страната на сънищата в истинския свят.
— Да, господине.
— Ти нямаш и най-малка представа каква е тази действителност, за която говоря. Няма съмнение, че още си в твоя свят на въображението. Е, понеже си простодушен като пеленаче, навярно ще трябва да сдъвча умствената ти храна вместо тебе… На колко си години?
— Двадесет и осем.
— Също колкото Мусаши.
Матахачи закри лицето си с ръка и заплака.
Такуан не проговори, докато той не се наплака. После продължи:
— Не е ли страшно да си помислиш, че този рожков почти се превърна в надгробен паметник на един глупец? Ти сам копаеше гроба си и всъщност едва не се пъхна в него.
Матахачи обгърна с ръце нозете на Такуан и замоли:
— Спасете ме. Моля ви, спасете ме. Очите… очите ми сега се отвориха. Дайдзо от Нарай ме подлъга.
— Не, очите ти не са отворени. Нито пък Дайдзо те е излъгал. Просто се е опитал да използва най-големия възможен глупак — алчен, грубоват, дребнав глупак, който при все това е имал дързостта да поеме задача, от която всеки разумен човек би се отдръпнал.