Приет една вечер от шогуна, Такуан разказа каквото знаеше за събитията и изхода от тях. Завърши с думите:
— Моля ви за миг да не забравяте, че на този свят има още много дайдзовци от Нарай.
Хидетада отвърна на предупреждението със силно поклащане на главата.
— Опитате ли се да издирите всички такива хора и да ги изправите пред правосъдието — продължи монахът, — цялото ви време и усилия ще бъдат погълнати в разправа с противниците на властта. Няма да можете да осъществите големите дела, които се очакват от вас като приемник на баща ви.
Шогунът призна правотата на Такуановите думи и ги взе присърце.
— Нека наказанието бъде леко — разпореди се той. — Понеже вие ми съобщихте за заговора, оставям на вас да определите и присъдата.
След като даде израз на своята сърдечна благодарност, Такуан завърши:
— Открих, че съвсем без да съм имал намерение, съм останал тук в крепостта повече от месец. Вече е време да си вървя. Ще ида в Коягю в Ямато да посетя господаря Секишусай. После през околията Сеншу ще се върна в Дайтокуджи.
Споменаването на Секишусай изглежда събуди у Хидетада приятни спомени.
— Как е здравето на стария Ягю? — попита той.
— За жалост ми казаха, че господарят Муненори смятал, че баща му наближава края си.
Хидетада си спомни времето, когато живееше в укреплението Шококуджи и Секишусай бе приет от Иеясу. По онова време сегашният шогун бе още дете и мъжествената осанка на Секишусай го остави дълбоко впечатлен.
Такуан наруши мълчанието.
— Има още един въпрос — заяви той. — След като говорихме със Старейшинския съвет и взехме тяхното позволение, господарят на Ава, Ходжо и аз препоръчахме един самурай на име Миямото Мусаши за учител в дома на ваше превъзходителство. Надявам се да погледнете благосклонно на тази препоръка.
— Осведомиха ме за това. Говори се, че от този човек се интересувал домът Хосокава, което говори много в негова полза. Реших, че ще е добре да назнача още един учител.
Минаха един-два дни, преди Такуан да напусне крепостта и между това той се сдоби с нов ученик. Като отиде до навеса за дърва зад канцеларията на надзирателя, той накара един от кухненските помощници да отвори вратата. Светлината падна върху една прясно обръсната глава.
Временно ослепял, послушникът, който вече се смяташе за мъртъв, бавно вдигна сведения си поглед и възкликна:
— А!
— Ела — каза Такуан.
Облечен в свещеническата одежда, която монахът му бе пратил, Матахачи се изправи колебливо на краката си, които усещаше, сякаш вече са почнали да се разлагат. Такуан внимателно го прегърна през раменете и му помогна да излезе от навеса.
Денят на възмездието бе настъпил. Зад своите спуснати в примирение клепачи Матахачи вече виждаше тръстиковата рогозка, на която ще го накарат да коленичи, преди палачът да замахне със сабята си. Явно беше забравил, че за изменниците е определена позорната смърт чрез обесване. По гладко избръснатите му бузи се затъркаляха сълзи.
— Можеш ли да вървиш? — попита Такуан.
На Матахачи му се стори, че отвръща, но всъщност не издаде нито звук. Едва осъзна как минават през крепостните порти и прекосяват мостовете над вътрешния и външния ров. Докато унило крачеше редом с Такуан, бе като съвършен образ на пословичната овца, която водят на заколение. „Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…“ Мълчаливо повтаряше призива към Будата на Вечната светлина.
Накрая Матахачи присви очи и погледна над външния ров към внушителните домове на даймио. По на изток лежеше село Хибия, а отвъд него се виждаха улиците на долната част на града.
Външният свят отново му напомни за себе си и заедно с копнежа по него в очите на Матахачи придойдоха нови сълзи. Затвори клепачи и бързо заповтаря:
— Слава на Буда Амида, слава на Буда Амида…
Молитвата постепенно стана гласна, после все по-силна и по-бърза.
— Хайде — подкани го строго Такуан.
След рова свиха към Отемачи и минаха напряко през някакво голямо незастроено място. На Матахачи му се стори, че вече е изминал сто часа път. Дали пътят няма просто да продължи все така чак до ада и светлината на деня постепенно да бъде сменена от последната тъма?
— Чакай тук — нареди Такуан.
Намираха се по средата на равно открито пространство. Вляво от тях в един ров се стичаше мътна вода откъм моста Токива.
Право от другата страна на пътя имаше кирпичена стена, едва наскоро измазана в бяло. Зад нея се издигаха оградата на новия затвор и група от черни постройки, които приличаха на обикновени градски жилища, но всъщност бяха служебната канцелария на наместника на Едо.