Матахачи не успяваше повече да се държи на разтрепераните си нозе. Свлече се на земята. Викът на пъдпъдък някъде в тревата му напомни за пътеката към страната на мъртвите.
Да бяга ли? Краката му не бяха вързани, ръцете — също. Но не, помисли си, не би успял да се измъкне. Стига шогунът да реши, че си заслужава да го намери и няма да остане лист или стръкче трева, зад които да може да се скрие.
Вътрешно призова майка си, която в този миг усети много скъпа. Само никога да не се бе отделял от нея и нямаше сега да е тук. Спомни си и за други жени — Око, Акеми, Оцу и други някои, които го бяха харесвали или се бяха задявали с него. Майка му обаче бе единствената жена, която искрено жадуваше да види. Само да му дадат възможност да продължи живота си сигурен бе, че никога няма да се опълчи пак срещу волята й, никога повече няма да бъде неверен син.
По тила му сякаш полази нещо влажно и студено. Вдигна поглед и видя три политнали към залива диви гъски. Завидя им.
Изкушението да побегне като че го пареше. А и защо не? Няма какво да губи. Ако го хванат, няма да му се случи нищо по-лошо от сега. С пълни с отчаяние очи хвърли поглед към портата от другата страна на улицата. Нямаше и следа от Такуан.
Скочи на крака и понечи да се затича.
— Спри!
Само гръмкият глас бе достатъчен да съкруши духа му. Огледа се и видя един от палачите на наместника. Мъжът пристъпи напред и стовари дългата си тояга върху рамото на Матахачи. Повали го с един удар, после го притисна с тоягата към земята, както дете би притиснало жаба с някоя сламка.
Щом Такуан излезе от наместничеството, с него вървяха няколко стражи, между които един офицер. Водеха вързан с въже друг затворник.
Офицерът избра мястото, където ще се изпълни присъдата. Постлаха на земята две наскоро тъкани тръстикови рогозки.
— Да започваме ли? — попита той Такуан, който утвърдително кимна.
Щом капитанът и свещеникът седнаха на столчетата, от които щяха да гледат, палачът извика:
— Стани! — и вдигна тоягата си.
Матахачи стана с усилие на крака, но беше твърде отпаднал, за да се движи. Палачът ядосан го хвана за гърба на расото и почти го завлече до едната от рогозките.
Осъденият седна и главата му клюмна надолу. Вече не можеше да чуе пъдпъдъка. Макар да съзнаваше, че наоколо му говорят, гласовете звучаха неясно, като че идват иззад стена.
Чу някой да прошепва името му и изненадан погледна нагоре.
— Акеми! — пое си дълбоко дъх. — Какво правиш ти тук?
Тя бе коленичила на другата рогозка.
— Не говорете!
Двама от стражите ги разделиха с тоягите си.
Офицерът стана и със строг, тържествен глас зачете съдебното решение и присъдата. Акеми успя да сдържи сълзите си, но Матахачи без да се срамува, заплака. Офицерът свърши, седна на мястото си и извика:
— Удряйте.
Двама нископоставени стражи с дълги пръчки сцепен бамбук в ръцете бързо застанаха по местата си и последователно се заеха да шибат затворниците по гърбовете.
— Едно. Две. Три — брояха те.
Матахачи почна да стене. Акеми, с наведена глава и пепеляво лице, с всичка сила стискаше зъби в усилие да понесе болката.
— Седем. Осем. Девет.
Пръчките почнаха да се белят и от върховете им като че заизлиза пушек.
Няколко минувачи се спряха на края на откритото място да погледат.
— Какво става?
— Наказват двама затворници явно.
— Сигурно по сто удара.
— Още не са станали дори петдесет.
— Трябва да боли.
Един от стражите се приближи и ги стресна, като удари силно с тоягата си по земята.
— Да ви няма. Не е позволено да стоите тук.
Зяпачите се отдръпнаха на по-безопасно разстояние, но щом се обърнаха, видяха, че наказанието е приключило. Стражите хвърлиха пръчките си, от които сега бяха останали само накъсани влакна и изтриха потта от лицата си.
Такуан се изправи. Офицерът вече бе на крака. Спогледаха се любезно и военният поведе хората си към двора на наместничеството. Няколко минути Такуан стоя неподвижен, загледан в приведените фигури върху рогозките. Не каза нищо и после си тръгна.
Шогунът го бе удостоил с доста подаръци, които той на свой ред предостави на различни дзен-храмове в града. Столичната мълва обаче пак не можа да го остави на мира. Според това кой от слуховете ще чуе човек, Такуан бе или честолюбив свещеник, който без работа се месел в държавните дела, или човек, убеден от Токугава да шпионира поддръжниците на Осака, или заговорник — „черноризец“.