Тези клюки не значеха за Такуан нищо. Макар да бе твърде загрижен за благоденствието на страната, за него не бе от значение дали ярките цветове на новото време — крепостите в Осака и Едо — ще процъфтят или ще паднат.
През облаците се процедиха няколко тънки лъча слънчева светлина и отново се чу гласът на пъдпъдъка. Доста дълго време нито едно от телата не се помръдна, макар да не бяха загубили напълно съзнание.
Накрая Акеми промълви:
— Матахачи, виж — вода.
Пред тях бяха сложени две дървени ведра с черпак във всяко — свидетелство, че служителите на наместника не са напълно безсърдечни.
След като отпи няколко големи глътки, Акеми подаде черпака си на Матахачи. Щом той не се и помръдна, попита:
— Какво има? Не искаш ли вода?
Матахачи бавно протегна ръка и хвана черпака. Допрял го до устните си, алчно отпи.
— Ти монах ли си станал, Матахачи?
— А?… Това ли е всичко?
— Кое всичко да е?
— Свърши ли наказанието? Още не са ни отрязали главите.
— Не се и очакваше да го направят. Ти не чу ли мъжът как прочете присъдата?
— И какво каза?
— Каза, че трябва да бъдем прогонени от Едо.
— Жив съм! — изкрещя Матахачи.
Почти полудял от радост, той скочи на крака и без дори да погледне назад към Акеми, си тръгна.
Тя сложи ръка на главата си и се зае да оправи косата. После нагласи кимоното си и пристегна обито.
— Безсрамие — измънка през свити устни.
Матахачи вече бе само точица на хоризонта.
Предизвикателството
Само след няколко дни в дома на Ходжо, Йори се отегчи. Нямаше какво друго да прави, освен да си играе.
— Кога се връща Такуан? — обърна се той една сутрин към Шиндзо, с желанието всъщност да разбере какво е станало с Мусаши.
— Баща ми е още в крепостта, значи, предполагам, Такуан — също — отвърна Шиндзо. — Рано или късно ще си дойдат. Защо не идеш да видиш конете?
Йори се понесе към конюшнята и метна на любимия си жребец едно покрито с лак и седеф седло. И вчера, и завчера без да казва на Шиндзо бе яздил коня. Полученото сега позволение го накара да се почувства горд. Възседна животното и в пълен галоп препусна през задната порта.
Къщите на даймио, пътеките през нивите, оризищата, горите — гледките бързо следваха една подир друга и също така бързо оставаха назад. Яркочервени змийски кратунки и рижа трева даваха знак, че есента е в разгара си. Отвъд равнината Мусашино се издигаше планинската верига Чичибу. „Той е някъде в тези планини“, помисли си Йори. Представи си своя любим учител в затвора и от сълзите по бузите усети успокоителната прохлада на вятъра.
Защо да не види Мусаши? Без да се замисля повече, шибна коня и животно и ездач се понесоха през сребристото море от пухкава трева.
След като около четвърт час препуска с главоломна скорост, Йори дръпна юздите на коня и си помисли: „Може да се е върнал в къщата.“
Завари новото жилище завършено, ала необитаемо. Щом стигна най-близкото оризище, извика на събиращите зърното селяни:
— Някой виждал ли е учителя ми?
В отговор те тъжно поклатиха глава.
Значи трябва да е в Чичибу. На кон може да пропътува дотам за един ден.
След известно време стигна село Нобидоме. Входът на селището бе направо задръстен от самурайски жребци, товарни коне, пътни сандъци, паланкини и между четиридесет и петдесет самураи, които тъкмо обядваха. Той се озърна да види как може да заобиколи селото.
Трима-четирима самураи тичешком го настигнаха.
— Хей, почакай, калпазанино!
— Как ме нарекохте? — попита ядосан Йори.
— Я слез от коня!
Сега бяха застанали и от двете му страни.
— Защо? Че аз дори не ви познавам.
— Само си дръж устата затворена и слизай.
— Не! Не можете да ме накарате!
Преди Йори да разбере какво става, единият от мъжете вдигна десния му крак високо във въздуха и го катурна от другата страна на коня.
— Един човек иска да те види. Ела с мен.
Улови момчето за яката и го повлече към една крайпътна чайна.
Пред нея с пръчка в ръка стоеше Осуги. С едно махване на дланта тя отпрати войниците. Като я видя облечена за път и придружавана от толкова много самураи, Йори не знаеше как да разбира това, нито пък му остана време много да обмисля.
— Хубостник! — извика Осуги и го перна с тоягата си през рамото.
Макар да знаеше, че противникът е далеч по-многоброен от него, Йори се приготви да заеме стойка за бой.
— Мусаши само най-добрите ученици си избира! Ха! Чувам, че си бил един от тях.
— Аз… на ваше място не бих говорил такива неща.
— О, нима не би?
— Н… нямам работа с вас.