— Напротив — имаш. Ще ни разкажеш сега едно друго. Кой те е пратил да ни следиш?
— Да ви следя ли? — попита Йори с презрително изсумтяване.
— Как смееш да говориш така? — кресна дрезгаво старицата. — Мусаши не те ли е научил как да се държиш?
— Нямам нужда вие да ми давате уроци. Тръгвам си.
— Нищо такова! — извика Осуги и го препъна през пищяла с пръчката си.
— О-у-у!
Йори се строполи на земята.
Слугите сграбчиха момчето и набързо го заведоха до мелницата при селската порта, където бе седнал някакъв самурай с очевидно висок чин. Беше свършил с яденето и сърбаше гореща вода. При вида на злощастието на Йори широко се ухили.
„Опасен е“, помисли си момчето, когато погледът му срещна този на Коджиро.
С тържествуващо изражение Осуги вирна брадичка и обяви:
— Вижте! Точно както си помислих — Йори е бил. Какво ли е намислил сега Мусаши? Кой друг може да го е пратил да ни следи?
— Хм-м — промърмори Коджиро, после кимна и отпрати прислужниците, един от които попита дали иска момчето да бъде вързано.
Този се усмихна и поклати глава. Прикован от неговия поглед, Йори не можеше не само да побегне, но дори да стои изправен.
— Чух какво каза госпожата — започна Коджиро. — Истина ли е?
— Не — излязох просто да пояздя. Не съм следил нито вас, нито някой друг.
— Хм-м, възможно е. Ако въобще е някакъв самурай, Мусаши няма да прибягва до евтини уловки. — Коджиро почна да разсъждава на глас: — От друга страна пък, ако чуе, че внезапно сме тръгнали на път с отряд самураи на Хосокава, може това да му се види подозрително и да прати някой да провери накъде се движим. Това ще е съвсем естествено.
Промяната във външността на Коджиро бе поразителна. Вместо с перчем отпред главата му бе обръсната както подобава на самурай. Вместо яркото облекло, което носеше на времето, имаше внушително черно кимоно, което в съчетание със селските му хакама правеше най-сдържано впечатление. „Дългият прът“ сега бе препасан отстрани. Надеждата му да стане служител в дома Хосокава се бе осъществила — не срещу петте хиляди крини ориз, които бе искал, но за наполовина по-малко възнаграждение.
Сегашните му придружители начело с Какубей бяха тръгнали отрано за Будзен, за да подготвят пристигането на Хосокава Тадатоши там. Най-вече заради възрастта на баща си, Тадатоши преди доста време представи пред шогуната молба за владението. Най-сетне бе получил разрешение да го заеме — знак, че правителството няма съмнения във верността на рода Хосокава.
Осуги помоли да дойде с тях, понеже й се струваше наложително да се прибере у дома. Не беше се отказала от мястото си на глава на семейството, а отсъстваше близо десет години. Стига още да беше жив, чичо Гон можеше да се погрижи за нещата вместо нея, но сега тя подозираше, че немалко семейни въпроси чакат от нея решение.
Щяха да минат през Осака, където на времето остави праха на чичо Гон. Така щеше да го вземе в Мимасака и да устрои възпоменателна служба. Много време мина и откакто за последен път бе устройвала служба за своите забравени прадеди. След като уреди нещата у дома, би могла да се върне към търсенето си.
Напоследък се чувстваше доволна от себе си, тъй като смяташе, че е нанесла на Мусаши силен удар. Когато чу от Коджиро за препоръчването му, изпадна в състояние на крайна потиснатост. Получи ли това назначение, Мусаши ще стане още по-трудно достъпен.
Нагърби се да спаси шогуната и страната от това злощастие. Не се срещна с Такуан, но посети и двата дома Ягю и Ходжо, където охули Мусаши и обяви, че опасна глупост ще е да го издигнат на такава висока служба. Това не я задоволи и тя повтаряше клеветите си пред всеки държавен служител, чиито слуги я пуснаха да влезе през портата.
Коджиро естествено не направи опит да я спре, но и не я насърчи особено с нещо. Бездруго знаеше, че няма да си отдъхне, преди да е свършила работата докрай. И тя наистина стигна докрай — Осуги написа дори злостни писма относно миналото на Мусаши и ги хвърли в дворовете на наместника на Едо и на членовете на Старейшинския съвет. Преди да е свършила още, дори Коджиро започна да се пита дали тя не отива твърде далеч.
Йори нямаше как да знае за всичко това. Неспособен на бягство и с нежелание да заплаче, от страх да не посрами Мусаши, той се почувства като в капан.
Коджиро умишлено се втренчи право в очите на момчето и за своя изненада откри, че то отвръща на погледа му. Зениците на Йори нито за миг не трепнаха.
— Имате ли четка и мастило? — попита Коджиро Осуги.
— Да, обаче мастилото е засъхнало. Защо?
— Искам да напиша едно писмо. Обявата, която сложиха хората на Яджибей, не накара Мусаши да се появи, а аз не знам и къде е той сега. Йори е най-добрият вестоносец, който бихме могли да си поискаме. Бих могъл да пратя на Мусаши бележка по повод моето заминаване от Едо.