— Какво ще му пишете?
— Нищо особено. Ще му предложа да се поупражнява в саблен бой и скоро да ме посети в Будзен. Ще му дам да разбере, че нямам желание да чакам до края на живота си. Може да дойде, веднага щом набере достатъчно смелост.
Осуги ужасена вдигна ръце нагоре.
— Как може да говорите така? До края на живота ви! Аз нямам толкова време да чакам. Трябва най-много до две-три години да видя Мусаши мъртъв.
— Оставете това на мен. Отведнъж ще реша и вашата, и моята грижа.
— Не виждате ли, че остарявам? Това трябва да стане, докато съм още жива.
— Стига добре да се грижите за себе си, и ще присъствате на делото на моята непобедима сабя.
Коджиро взе кутията за писане, отиде до един поток наблизо и навлажни с пръст мастилената пръчка. Още прав, извади от кимоното си малко хартия. Пишеше бързо, но и по калиграфията, и по подредбата на йероглифите личеше познавач.
— Може да вземете това за лепило — каза Осуги, като извади няколко зърна варен ориз и ги постави на едно листо.
Коджиро ги смачка между пръстите си, размаза ги по края на писмото и го затвори. На гърба написа: „От Сасаки Ганрю, служител на дома Хосокава“.
— Ти ела насам. Няма нищо лошо да ти направя. Искам да занесеш това писмо на Мусаши. Гледай да го получи — важно е.
За миг Йори остана настрана, но после изсумтя в знак на съгласие и измъкна писмото от ръката на Коджиро.
— Какво пише вътре?
— Точно каквото казах на старата госпожа.
— Може ли да го погледна?
— Не бива да чупиш печата.
— Ако сте написал нещо обидно, няма да го занеса.
— Вътре няма нищо грубо. Моля Мусаши да помни обещанието си и го известявам, че с нетърпение очаквам пак да се видим, може би в Будзен, стига да има път натам.
— Какво ще рече „пак да се видите“?
— Ще рече да се срещнем с него на границата между живота и смъртта.
Страните на Коджиро леко поруменяха.
Йори пъхна писмото в кимоното си и с думите:
— Добре. Ще го предам — и се затича. Щом стигна на около тридесет лакти разстояние, спря, обърна се и изплези език на Осуги. — Луда вещица! — извика.
— К-какво?
Тя бе готова да се втурне след него, но Коджиро я хвана за лакътя и я задържа.
— Оставете го този път — каза той с лека усмивка. — Само дете е. — На Йори извика: — Нямаш ли нещо по-хубаво да кажеш?
— Не… — В гърдите му се надигнаха гневни сълзи. — Вие обаче ще съжалявате. Няма начин Мусаши да загуби от такъв като вас.
— Съвсем на него приличаш, а? Силен на думи. Обаче ми харесва как си му предан. Ако все пак той умре, ела при мен. Ще ти намеря работа да метеш градината или нещо такова.
Йори не взе това само за шега и се обиди до мозъка на костите си. Вдигна един камък. Щом замахна с ръка да го хвърли, Коджиро се втренчи в него.
— Не прави това — каза той със спокоен, но властен глас.
Йори, който усети очите му като два куршума, пусна камъка и побягна. Тича, докато накрая съвсем изтощен се свлече посред равнината Мусашино.
Остана да седи два часа там, потънал в мисли за човека, когото следваше като свой учител. Макар да знаеше, че Мусаши има много врагове, смяташе го за велик човек и сам искаше като него да стане велик. В убеждението си, че трябва да направи нещо в изпълнение на дълга към своя учител и да се опита да го предпази, Йори реши възможно най-бързо сам да стане силен.
После споменът от ужасяващия поглед на Коджиро се върна да го мъчи. Като се питаше дали Мусаши може да победи някой толкова силен, той мрачно реши, че дори неговият учител ще трябва старателно да се учи и упражнява. Изправи се на крака.
Бялата мъгла, която се кълбеше по върховете, плъзна сега над равнината. Реши, че трябва да иде до Чичибу да предаде писмото от Коджиро и тогава внезапно се сети за коня. Уплашен до него да не са се добрали някакви разбойници, тръгна отчаяно да го търси с подвиквания и свиркания на всяка крачка.
Стори му се, че откъм нещо като езеро чува шум от копита. Затича се натам. Нямаше обаче нито кон, нито езеро. Трептящата мъгла се стелеше в далечината.
Видя някакъв движещ се черен предмет и го наближи. Една дивя свиня спря да рови за храна и в опасна близост притича покрай него. Животното потъна в тръстиката. По дирите му в мъглата се образува бяла черта, като прорязана от вълшебна пръчка. Докато се взираше натам, Йори дочу слаб ромон на вода. Приближи се и видя луната да се отразява в един каменист поток.
Открай време бе чувствителен към тайните на откритата равнина. Твърдо вярваше, че и най-малката калинка е дарена с духовната сила на боговете. В неговите очи нищо не беше неодушевено — нито трепкащите листа, нито мамещата вода, нито пронизващият вятър. Обкръжен сега от природата, Йори усети тръпнещата самота на почти отишлата си есен, тъжната печал, която навярно изпитват тревите, насекомите и водата.