Изхлипа така силно, че раменете му потрепнаха. Това бяха сладки, не горчиви сълзи. Ако някакво нечовешко създание — някоя звезда или пък дух на равнината — го бе попитало защо плаче, той нямаше да може да отговори. В случай, че питащият настои и се опита да го успокои и приласкае, навярно накрая момчето би казало:
— Често плача, когато съм на открито. Все ми се струва, че къщата в Хотенгахара е някъде наблизо.
Сълзите освежаваха душата му. След като се е наплакал, земята и небето му даваха утеха. След изсъхването на сълзите духът му винаги слизаше от облаците нов и пречистен.
— Това е Йори, нали?
— Така ми се струва.
Момчето се обърна в посока към гласовете и двете сенки, които се открояваха на вечерното небе.
— Сенсей! — извика и с препъване се затича към яхналия кон мъж. — Това сте вие!
Вън от себе си от радост се притисна към стремето и погледна нагоре, за да се увери, че не сънува.
— Какво е станало? — попита Мусаши. — Какво правиш сам тук?
Лицето на учителя му се видя много слабо — дали от луната — но топлината на неговия глас бе същата, която Йори от седмици жадуваше да чуе.
— Мислех да ида до Чичибу… — Сега погледът на Йори бе привлечен от седлото. — Ами че това е конят, който аз яздех.
— Твой ли е? — засмя се Гоносуке.
— Да.
— Не знаехме кому принадлежи. Видяхме го да броди покрай река Ирума и решихме, че това е дар от небето за Мусаши.
— Равнинният бог трябва да е пратил коня да ви посрещне — заяви съвършено сериозно Йори.
— Твой бил конят, казваш. Такова седло не може да принадлежи на самурай с доход по-малко от пет хиляди крини.
— Е, всъщност е на Шиндзо.
Мусаши слезе от седлото и попита:
— Значи си на гости у тях?
— Да. Такуан ме заведе.
— А новата ни къща?
— Готова е.
— Хубаво. Можем да се върнем там.
— Сенсей…
— Да.
— Толкова сте отслабнал. Защо е така?
— Доста време прекарах в съзерцание.
— Как излязохте от затвора?
— Това ще ти разкаже по-късно Гоносуке. Засега да кажем, че боговете бяха на моя страна.
— Няма нужда повече да се тревожиш, Йори — обади се Гоносуке. — Никой няма съмнение, че той е невинен.
В облекчението си Йори стана доста словоохотлив и им разказа за своята среща с Джотаро и за това как онзи тръгна за Едо. Щом стигна до „отвратителната старица“, която се появила в дома Ходжо, се сети за писмото на Коджиро.
— О, забравих нещо важно — възкликна и подаде листа на Мусаши.
— Писмо от Коджиро ли? — Той изненадан го взе в ръката си, сякаш е получил вест от отдавна невиждан приятел. — Къде го срещна? — попита.
— В село Нобидоме. Онази подла старица беше с него. Каза, че отивал в Будзен.
— О?
— Беше с много самураи на Хосокава… Сенсей, по-добре бъдете нащрек.
Мусаши пъхна неотвореното писмо в кимоното си и кимна.
Не съвсем сигурен, че е бил разбран, Йори продължи:
— Този Коджиро е много силен, нали? Той да няма нещо против вас?
Разказа на Мусаши всяка подробност от срещата си с противника.
Щом стигнаха до хижата, Йори слезе до подножието на хълма да донесе храна, а Гоносуке събра дърва и донесе вода.
Насядаха около ярко пламналия в огнището огън и усетиха радостта от това отново да се съберат живи и невредими. Едва тогава Йори забеляза пресните белези и натъртвания по раменете и врата на Мусаши.
— Откъде ви са всичките тези? — попита. — Целият сте покрит с тях.
— Нищо важно не е. Нахрани ли коня?
— Да, господине.
— Утре трябва да го върнеш.
Рано на следващата сутрин Йори възседна коня и препусна на кратка езда преди закуска. Щом слънцето се качи над хоризонта, той накара животното да спре и със страхопочитание дълбоко въздъхна.
Завтече се назад към хижата и извика:
— Сенсей, ставайте. Бързо! Също като тогава в планините Чичибу е. Слънцето — грамадно и все едно ще се търкулне над равнината. Ставайте, Гоносуке.
— Добро утро — обади се Мусаши от горичката, където бе излязъл на разходка.
— Аз тръгвам — заяви Йори, прекалено развълнуван да мисли за закуска, и препусна.
Мусаши остана да гледа как момче и кон се сливат в черно, подобно на врана петно в самия център на слънцето. Точката все повече се смаляваше, докато голямото огнено кълбо накрая я погълна.