Портата към славата
Преди да закуси, пазачът мина градината с гребло, запали листата и отвори портата. Шиндзо също от известно време бе станал. Започна деня си както винаги с четене на подборка от китайските класици. После следваха упражнения в бой със сабя.
От кладенеца, където бе отишъл да се измие, се упъти към конюшнята да погледне конете.
— Конярят — извика.
— Да, господине.
— Петнистият още ли не се е прибрал?
— Не, обаче аз се тревожа не толкова за коня, колкото за момчето.
— Не се бойте за Йори. Той е отраснал на село. Може да се грижи сам за себе си.
Възрастният пазач пристъпи към Шиндзо и го осведоми, че някакви мъже са дошли да се срещнат с него.
Шиндзо тръгна към къщата и помаха. Щом се приближи, единият от мъжете възкликна:
— Дълго време мина.
— Радвам се да ви видя пак всичките заедно — отвърна Шиндзо.
— Как сте със здравето?
— Отлично, както виждате.
— Чухме, че сте бил ранен.
— Не беше нещо много сериозно. Какво ви води насам толкова рано?
— Има едно дребно нещо, за което бихме искали да поговорим.
Петимата някогашни ученици на Обата Кагенори, всички хубави синове на почетни знаменосци или конфуциански учени, се спогледаха многозначително.
— Хайде да идем там — предложи Шиндзо и посочи едно обрасло с кленове хълмче в ъгъла на градината.
Стигнаха до запаления от пазача огън, спряха и се озърнаха.
Шиндзо вдигна ръка към врата си, после, като забеляза, че другите гледат към него, отбеляза:
— Когато застудее, ме понаболява.
Останалите се изредиха да оглеждат белега.
— Чух, че това било работа на Сасаки Коджиро.
Последва късо, напрегнато мълчание.
— Впрочем, целта на днешното ни идване е да поговорим за Коджиро. Вчера научихме, че той е човекът, убил Йогоро.
— Подозирах го. Но имате ли някакво доказателство?
— Косвено, но неоспоримо. Тялото на Йогоро е било намерено в подножието на хълма Исараго, зад храма. Домът на Какубей е по средата на склона на този хълм. Коджиро живееше тогава там.
— Хмм. Няма да се изненадам, ако Йогоро сам е отишъл да се срещне с Коджиро.
— Почти сигурни сме, че така е и станало. Три-четири нощи преди да бъде намерено тялото, един цветар видял някакъв отговарящ по описанието на Йогоро мъж да се качва по хълма. Коджиро трябва да го е убил и после да е занесъл тялото долу.
Шестимата се спогледаха строго с погледи, в които се отразяваше мълчаливият им гняв.
Със зачервено от огъня лице Шиндзо попита:
— Това ли е всичко?
— Не. Искахме да говорим и за бъдещето на дома Обата и как да се справим с Коджиро.
Шиндзо стоеше замислен. Мъжът, който заговори пръв, се обади:
— Може вече да сте чували за това. Коджиро е станал служител на господаря Хосокава Тадатоши. Сега пътува към Будзен и още не е платил за онова, което стори — че съсипа името на нашия учител, уби неговия единствен син и изкла другарите ни.
— Шиндзо — настоя трети, — като ученици на Обата Кагенори трябва да направим нещо.
От огъня хвръкнаха парченца бяла пепел. Един от мъжете вдиша облак дим и се закашля.
След като няколко минути ги слуша как дават воля на горчивото си възмущение, Шиндзо се обади:
— Аз естествено съм една от жертвите и имам свой план за отмъщение. Кажете ми обаче какво точно сте замислили вие.
— Решили сме да отправим възражение към господаря Хосокава. Ще му разкажем за всичко станало и ще помолим Коджиро да ни бъде предаден.
— И после?
— Ще видим главата му набита на кол пред гробовете на нашия учител и сина му.
— Бихте могли да го направите, в случай, че ви го предадат вързан. Хосокава обаче надали ще сторят това. Макар да е приет съвсем наскоро, той е техен служител и тях ги занимават най-вече уменията му. Вашето оплакване само ще даде поредното доказателство за неговите способности. Кой даймио без наложителна причина ще предаде на кого да е един от своите служители?
— Тогава ще трябва да прибегнем до крайни мерки.
— Като например?
— Той пътува заедно с доста на брой хора. Лесно бихме могли да ги настигнем. Начело с вас, ние шестимата и други верни ученици…
— Нима предлагате да го нападнем?
— Да. Елате с нас, Шиндзо.
— Не бих искал.
— Не сте ли вие човекът, избран за продължител на името Обата?
— Трудно е да признаем, че нашият враг ни превъзхожда — отбеляза замислен Шиндзо. — При все това, безпристрастно погледнато, Коджиро е по-добър боец. Дори да сме една дузина, боя се, че накрая само ще добавим към срама си.
— И вие ще стоите настрана и няма да сторите нищо ли? — попита възмутен някой от учениците.
— Не. И аз не по-малко от всеки от вас не искам да допусна Коджиро да се измъкне след всичко направено. Готов съм обаче да чакам, докато дойде времето.