— Ужасно търпелив сте — отбеляза язвително един от мъжете.
— Не бягате ли сега от отговорност? — попита друг.
Когато Шиндзо не отвърна, те решиха, че по-нататъшен разговор ще е безполезен и бързешком си тръгнаха.
По пътя се разминаха с Йори, който бе слязъл пред портата от седлото и сега водеше жребеца към конюшнята. След като върза животното, забеляза застаналия до огъня Шиндзо и отиде при него.
— Значи се върна — отбеляза домакинът.
— Да. Кажете, вие да не сте се карали?
— Защо питаш?
— Като влизах току-що, се разминах с едни самураи. Видяха ми се ядосани. Говореха странни неща като „Надценявал съм го“ и „Той е слабохарактерен“.
— Това нищо не значи — отвърна Шиндзо и леко се засмя. — Ела по-наблизо да се стоплиш.
— На кой му трябва огън? Яздил съм без да спра целия път от Мусашино.
— В добро настроение ми се виждаш. Къде преспа снощи?
— У дома. Сенсей се върна!
— Чувах, че скоро щял да си идва.
— Нима вече знаете?
— Такуан ми каза. Ти чул ли си новината, Йори?
— Каква новина?
— Твоят учител ще стане голям човек. Това е много щастлив случай за него. Ще стане един от учителите на шогуна и така ще си основе собствено училище по саблено изкуство.
— Истина ли говорите?
— Ти радваш ли се на това?
— Естествено — повече, отколкото на всичко. Може ли да взема коня?
— Сега ли? Че ти тъкмо се връщаш.
— Ще ида да му кажа.
— Няма нужда да го правиш. До края на деня Старейшинският съвет ще му прати тържествена покана. Веднага щом ни известят, аз сам ще ида да кажа на Мусаши.
— Той ще дойде ли тук?
— Да — увери го Шиндзо.
След един последен поглед към гаснещия огън той влезе в къщата, зарадван от идването на Йори, но разтревожен за съдбата на ядосаните си приятели.
Поканата не се бави дълго. След около два часа дойде вестоносец с писмо от Такуан и нареждане Мусаши да се яви на следващия ден в Приемната зала до портата Вадакура. След потвърждаването на неговото назначение щеше да бъде приет от шогуна.
Щом Шиндзо, придружаван от един слуга, стигна къщата в равнината, завари Мусаши да седи на слънце с едно коте в скута си и да говори с Гоносуке.
— Идвам за вас — каза само немногословният Шиндзо.
— Благодаря — отвърна Мусаши. — Тъкмо се готвех да ви се обадя и да благодаря, че сте се грижили за Йори.
Без повече суетене възседна коня, който Шиндзо бе довел за него и двамата се върнаха в Ушигоме.
Същата вечер, докато седеше с Такуан и господаря Уджикацу, се почувства безкрайно щастлив от това, че е в състояние да гледа на тези хора и на Шиндзо като на свои приятели.
На сутринта Мусаши със събуждането си намери вече поставени до възглавницата подходящи за случая дрехи, заедно с неща като ветрило и хартиени кърпички. На закуска господарят Уджикацу се обърна към него:
— Това е голям ден. Трябва да му се радвате.
Яденето включваше ориз с червен фасул, по един цял сафрид за всеки от присъстващите и други поднасяни при празнични случаи ястия. Всичко много напомняше някое тържество по встъпване в пълнолетие на младеж от семейство Ходжо.
Мусаши искаше да се откаже от предложената длъжност. В Чичибу отново се бе замислил за двете прекарани в Хотенгахара години и намерението му да постави своето саблено майсторство в служба на доброто управление. Сега вярата му, че Едо, какво остава за другите части на страната, е готова за онзи вид съвършено управление, който той си представяше, изглеждаше по-малко оправдана от всякога. Светостта на Пътя и приложението на сабленото изкуство в полза на мира изглеждаха не повече от възвишени представи, поне докато Едо или Осака не успеят да установят над цялата страна властта си. Не беше решил и друг един въпрос — ако утре дойде време за решителната битка, Източната или Западната войска ще подкрепи? Или пък трябва да обърне гръб на света и докато бъде възстановен мирът, да се препитава само с планинска трева?
Дори тази сутрин не можеше да избегне чувството, че ако се задоволи с този висок пост, това ще го отклони от Пътя, който следва.
Не можеше обаче да откаже. В крайна сметка го склони доверието, което показаха препоръчителите му. Нямаше начин да каже „не“, не можеше да измени на своя стар приятел и строг наставник Такуан и на господаря Уджикацу, познанството с когото така ценеше.
Облечен тържествено и яхнал великолепен, красиво оседлан жребец, той тръгна по ярко осветения от слънцето път към крепостта. Всяка стъпка би трябвало да го отвежда по-близо до портата на славата.