Хрумна му колко странно е, че повечето деца могат да рисуват — както впрочем и да пеят, — но щом пораснат, забравят това свое умение. Може би малкото мъдрост, която придобиват, почва да им пречи. Самият той не беше изключение. Като дете често бе рисувал картини — един от любимите му начини за прогонване на самотата. От четиринадесет-петнадесетгодишна възраст до над двадесет обаче почти изцяло бе изоставил рисуването.
В течение на пътуванията си често спираше в храмове или богатски домове, където му се бе удавала възможност да види хубава живопис — върху стена или по окачени в нишите свитъци. Това предизвика у него жив интерес към изкуството.
Благородната простота и тънката проникновеност на рисунките на кестени от Лян-кай бяха го впечатлили особено дълбоко. Откакто видя тази творба в дома на Коецу, не пропускаше нито една възможност да разгледа редки китайски картини от времето на династията Сун, работи на японски дзен-живописци от петнадесети век и произведения на съвременни майстори от школата Кано, най-вече на Кано Санраку и на Кайхо Юшо. Естествено имаше своите предпочитания. Решителният, мъжествен рисунък на Лян-кай, който сякаш е гледал с окото на боец със сабя, го порази като израз на великанска сила. Кайхо Юшо, навярно понеже бе от самурайски произход, в късна възраст бе постигнал такава извисена чистота, че Мусаши го сметна за достоен образец за подражание. Привличаха го също леките импровизации в произведенията на монаха-отшелник и художник Шокадо Шоджо, когото още повече харесваше, понеже се знаеше, че с близък приятел на Такуан.
Живописта, на пръв поглед много отдалечена от попрището, което си бе избрал, надали бе изкуство за човек, който рядко се задържа някъде повече от месец. Въпреки това от време на време Мусаши рисуваше.
Също като при други възрастни, забравили как се прави това, отначало преработваше умът, но не и духът му. Заради намерението да рисува изкусно, не успяваше да се изрази естествено. Много пъти се бе обезсърчавал и изоставял работата си. После рано или късно нещо пак го подтикваше да хване четката — крадешком. Срамуваше се от своите картини и никога не ги показваше на други, макар да оставяше хората да разглеждат статуите му.
Досега бе така. В памет за днешния съдбовен ден Мусаши реши да направи картина, достойна да бъде видяна от шогуна и от кой да е друг.
Докато я завърши, работи бързо и без прекъсване. После спокойно остави четката в съд с вода и без повече да хвърли дори поглед към своята творба, излезе.
В двора все пак се обърна да погледне за последно внушителната порта. Един въпрос изпълваше ума му: Пред или зад тази врата се крие славата?
Сакай Тадакацу се върна в стаята, където Мусаши бе чакал и известно време остана да седи втренчен в още влажната картина. Изгледът бе от равнината Мусашино. В средата, извънредно голямо, се издигаше изгряващото слънце. За да изрази вярата на Мусаши в собствената му правота, то бе пурпурночервено. Останалата част от творбата бе нарисувана с мастило, за да улови духа на равнинната есен.
„Тигър пропуснахме да опитомим“, помисли си Тадакацу.
Небесните звуци
— Върнахте ли се вече? — попита Гоносуке, като премига при вида на Мусаши в твърдо колосаните официални дрехи.
Мусаши влезе и седна. Гоносуке коленичи на края на тръстиковата рогозка и се поклони.
— Поздравления — каза топло той. — Веднага ли ще трябва да започнете работа?
— Назначението беше отменено — отвърна през смях Мусаши.
— Отменено ли? Шегувате ли се?
— Не. А и смятам това за добре.
— Не разбирам. Знаете ли какво се е объркало?
— Не видях причина да попитам. Благодарен съм на небето, че всичко завърши така.
— Все пак изглежда жалко.
— И вие ли сте на мнението, че мога да намеря слава само зад стените на крепостта Едо?
Гоносуке не отговори.
— Известно време имах такава цел. Мечтаех да приложа това, което знам за сабята, за постигането на мир и щастие за хората и така да направя Пътя на меча да стане Път на управлението. Струваше ми се, че ако стана държавен служител, ще имам възможност да видя в действие мислите си.
— Някой ви е наклеветил. Това ли е?
— Може би, но вие не мислете повече за това. И не ме разбирайте криво. Моите мисли, както особено днес разбрах, са само мечти.
— Това не е истина. Аз съм си мислил същото — Пътят на меча и духът на доброто управление трябва да са едно.
— Радвам се, че сме съгласни в това. В действителност обаче истината на затворения в стаята си учен не винаги съвпада с онова, което светът като цяло смята за истинно.