— Значи смятате, че истината, която ние двамата с вас търсим, е без полза в живота?
— Не, не е така — възрази бързо Мусаши. — Докато тази страна съществува, колкото и да се променят нещата, Духовният път на храбрия няма да престане да бъде полезен… Ако се замислите, ще видите, че Пътят на управлението не опира само до Изкуството на войната. Безупречното държавно устройство трябва да се основава на съвършено сливане на изкуствата на меча и перото. Последната цел на Пътя на меча е да осигури светът да живее в мир. Ето защо стигнах до извода, че моите мисли са само сънища, при това сънища на дете. Трябва да се науча смирено да служа на двама богове — единия на войната, другия — на книгата. Преди да се опитвам да управлявам страната, трябва да вникна в това, на което може да ме научи самата тя.
Накрая се засмя, но изведнъж млъкна и попита Гоносуке дали има мастилница или кутия с принадлежности за писане.
Щом свърши, подаде писмото си на Гоносуке и му каза:
— Съжалявам, че ви създавам труд, но бих искал да ви помоля да занесете това от мен.
— В дома на Ходжо ли?
— Да. Описал съм изцяло това, което чувствам. Предайте на Такуан и на господаря Уджикацу моите най-сърдечни поздрави… А, има и още нещо. Остана ми нещо от Йори. Моля, предайте му го.
Издърпа кесията, която бащата на Йори му бе оставил и я сложи до писмото.
С тревожен израз на лицето Гоносуке се примъкна на колене напред и попита:
— Защо връщате на Йори това?
— Отивам в планината.
— Където и да отидете, в планината или в града, Йори и аз искаме да дойдем като ваши ученици.
— Аз не се оттеглям завинаги. Междувременно бих искал да се грижите за Йори — да кажем през следващите две или три години.
— Какво? На усамотение ли ще се отдавате?
Мусаши се засмя, изпъна кръстосаните си досега крака и се облегна на ръце назад.
— Много съм млад за такова нещо. Няма да се откажа от голямата си надежда. Все още всичко е пред мен — желания, заблуди, всичко… Имаше една песен. Не знам кой я е написал, но почва така:
Докато слушаше, Гоносуке сведе глава. После стана и сложи писмото и кесията в кимоното си.
— По-добре сега да тръгвам — каза той спокойно. — Стъмва се.
— Добре. Моля ви, върнете коня и кажете на господаря Уджикацу, че понеже дрехите са изцапани от пътя, ще ги задържа.
— Да, разбира се.
— Не смятам, че ще бъде уместно да ходя в дома на господаря Уджикацу. Отмяната на назначението трябва да значи, че шогунатът ме смята за несигурен и подозрителен. По-нататъшна връзка с мен би могла да създаде на господаря Уджикацу неприятности. Не съм написал това в писмото, тъй че бих искал вие да му го обясните. Кажете му, че се надявам да не се обиди.
— Разбирам. Ще се върна до сутринта.
Слънцето бързо залязваше. Гоносуке хвана коня за поводите и поведе животното надолу по пътеката. Тъй като бе предоставен на Мусаши, дори не му хрумна да го възседне.
След около два часа стигна в Ушигоме. Там седяха и се питаха какво ли е станало с Мусаши. Гоносуке дойде при тях и даде писмото на Такуан.
Вече бе идвал някакъв чиновник да ги осведоми за неблагоприятния отзив за характера и миналото на Мусаши. От всички възражения против него най-вредно било това, че има враг, който се е заклел да му отмъсти. Според слуха неправ бил Мусаши.
След като чиновникът си тръгна, Шиндзо разказа на баща си и на Такуан за посещението на Осуги.
— Даже се опита и на мен да продава стоката си — както се изрази той.
Необяснимо оставаше защо хората с такава готовност приемат това, което им се казва. Не само хора от простолюдието — бъбрещи край кладенеца жени или работници в някоя евтина пивница, — а и мъже, достатъчно умни да отсеят действителното от измислиците. Съветниците на шогуна в течение на няколко дълги часа бяха обсъждали въпроса, но дори и те в крайна сметка дадоха вяра на клеветите на Осуги.
Такуан и останалите донякъде очакваха писмото на Мусаши да дава израз на недоволството му, но всъщност то казваше съвсем малко повече от това защо се оттегля. В началото пишеше, че е помолил Гоносуке да им опише неговите чувства. Следваше песента, която изпя на Гоносуке. Краткото писмо завършваше:
Поддавам се на неизлечимата си страст към пътуването и отново потеглям безцелно на път. По повод на това прилагам следното стихотворение, което може да ви се стори занимателно: