Щом Оцу се запъти към горичката от дървета и бамбук зад крепостта, Ушиносуке тръгна до нея.
— Къде отиваш? — попита той.
— Напоследък много се застоях вътре. Мисля за разнообразие да се кача на хълма и да погледам сливовите цветове.
— Сливовите цветове ли? Тия горе не са нищо особено за гледане. Би трябвало да отидеш до Цукигасе.
— Това може и да е приятно. Далече ли е?
— Към час път, нещо такова. Защо не отидеш? Докарах дърва за огън, така че днес волът е с мен.
Тъй като бе прекарала по-голямата част от зимата вътре в крепостта, Оцу бързо взе решение. Без да кажат на никого къде отиват, двамата се измъкнаха през задната врата, която се използваше от търговците или други, които имаха някаква работа в крепостта. За пазач бе поставен въоръжен с копие самурай. Той кимна и се усмихна на Оцу. Ушиносуке също бе познат тук и мъжът ги пусна, без да провери писменото разрешително на момчето да влиза в крепостта.
Хората по полето или на пътя приятелски поздравяваха Оцу, независимо дали я разпознаваха или не. Щом населените места оредяха, тя погледна назад към бялата крепост, сгушена в полите на планината и каза:
— Ще мога ли да се върна у дома, докато е още светло?
— Разбира се, но аз така или иначе ще се върна с теб.
— Нали село Араки е оттатък Цукигасе?
— Това няма значение.
Докато бъбреха за разни неща, двамата подминаха магазин за сол, където мъж се пазареше за месо от глиган срещу калъп сол. Той свърши размяната, излезе и тръгна зад тях. Поради топящия се сняг, пътят ставаше все по-лош и по-лош. Нямаше много пътници.
— Ушиносуке — започна Оцу, — ти нали все идваш в Коягю?
— Да.
— Крепостта Уено не е ли по-близо до селото Араки?
— Така е, но в Уено няма такъв голям майстор на сабята като господаря Ягю.
— Ти обичаш ли сабите?
— А-ха!
Той спря вола, отпусна въжето и изтича до края на потока. Там имаше мост, откъдето бе паднала една трупа. Намести я обратно и зачака мъжа зад тях да премине пръв.
Приличаше на ронин. Когато мина покрай Оцу, я изгледа нахално, след това отново се обърна на няколко пъти от моста и след него, преди да изчезне в една гънка на планината.
— Кой, мислиш, беше този? — попита нервно Оцу.
— Изплаши ли те?
— Не, обаче…
— Има доста ронини в планините наоколо.
— Така ли? — попита тя неспокойно.
Ушиносуке каза през рамо:
— Оцу, чудя се дали би ми помогнала. Смяташ ли, че би могла да помолиш, господаря Кимура да ме наеме? Аз мога, знаеш, да чистя градината, да вадя вода — всякакви такива работи.
Съвсем наскоро момчето беше получило нарочното разрешение на Сукекуро да влиза в доджото и да гледа как мъжете се упражняват, но вече бе завладяно от една-единствена амбиция. Неговите предци носеха семейното име Кикимура; главата на рода вече няколко поколения използваше собственото име Матаемон. Ушиносуке бе решил, когато стане самурай да вземе името Матаемон, но никой от Кикимура не бе извършил нещо забележително. Той искаше да смени своето семейно име с това на селото си и ако мечтата му се осъществи — да стане толкова прочут, колкото Араки Матаемон.
Докато го слушаше, Оцу си мислеше за Джотаро и изведнъж бе завладяна от самотно чувство. Сега бе двадесет и пет годишна; той би трябвало да е на деветнадесет или двадесет. Докато гледаше сливовите цветове наоколо — все още не напълно разцъфнали — не можеше да се пребори с усещането, че за нея тази пролет вече е отминала.
— Хайде да се връщаме, Ушиносуке — неочаквано каза тя.
Момчето я погледна с питащ поглед, но послушно обърна вола.
— Спрете! — извика висок мъжки глас.
Други двама ронини се бяха присъединили към онзи от солния магазин. Тримата се приближиха и със скръстени ръце застанаха около вола.
— Какво искате? — попита Ушиносуке.
Мъжете не сваляха погледите си от Оцу.
— Виждам какво си имал предвид — каза единият.
— Нали е красавица?
— Виждал съм я някъде преди — отбеляза третият мъж. — В Киото, мисля.
— От Киото би трябвало да е — със сигурност не от околните села.
— Не мога да си спомня в училището Йошиока ли беше или някъде другаде, но съм сигурен, че съм я виждал някъде.
— Ти бил ли си в училището Йошиока?
— За три години, след Секигахара.
— Ако имате някаква работа с нас, кажете каква е! — обади се гневно Ушиносуке. — Искаме да се върнем преди да мръкне.
Един от ронините го изгледа, сякаш едва сега го забеляза за първи път.
— Ти си от Араки, нали? Един от въглищарите?
— Да. Какво от това?
— Нямаме нужда от теб. Бягай в къщи.
— Точно това смятам да направя.
Той опъна здраво въжето и един от мъжете го изгледа с поглед, от който повечето момчета биха се разтреперили от ужас.