— Махнете се от пътя — настоя Ушиносуке.
— Дамата идва с нас.
— Къде ще я водите?
— Какво значение има за теб? Дай ми това въже.
— Не!
— Хей, той си мисли, че се шегувам.
Разкършвайки рамене, другите двама с ръмжене се придвижиха към Ушиносуке. Единият допря до брадичката му юмрук, грапав като дървен чвор.
Оцу се вкопчи за гърба на вола. Наклона на веждите на Ушиносуке много ясно говореше, че нещо ще се случи.
— О, не, спри! — извика тя, надявайки се да предпази момчето от необмислена постъпка.
Но жалните нотки в гласа й само го подтикнаха да действа. Бързо замахна с крак срещу мъжа пред него и го отхвърли залитащ назад. А момента, в който кракът на Ушиносуке отново докосна земята, той заби глава в стомаха на човека отляво. Едновременно с това сграбчи неговата сабя и я измъкна от ножницата, после я заразмахва.
Движеше се като мълния. При въртенето му изглеждаше, сякаш напада по всяко време във всяка една посока, наведнъж и с еднаква сила срещу тримата си противници. Дали действаше по вдъхновение или поради детска дързост, но необичайната му тактика завари ронините неподготвени.
Обратният замах на сабята се вряза в гърдите на единия от мъжете. Оцу извика, но гласа й бе заглушен от воя на ранения. Той падна към вола, изхвърляйки гейзер от кръв в лицето на животното. Ужасен, волът издаде неописуем рев. Точно тогава сабята на Ушиносуке се заби дълбоко в бута му. С още едно измучаване волът се понесе в нещо твърде близко до галоп.
Останалите двама ронини се втурнаха към Ушиносуке, който чевръсто скачаше от камък на камък в коритото на потока.
— Не съм направил нищо лошо! Това бяхте вие! — извика той.
Осъзнали, че той е извън досега им, двамата ронини се спуснаха след вола.
Ушиносуке изскочи обратно на пътя и хукна подир тях, като викаше:
— Бягате ли? Вие ли бягате?
Единият от мъжете се спря и наполовина се обърна.
— Ах ти копеленце!
— Остави го за по-късно! — извика другият.
Волът, ослепял от страх, напусна пътя в долината, затича по един нисък хълм, премина известно разстояние по билото и се скри от другата му страна. За кратко време той мина значително разстояние, достигайки близко до имението на Ягю.
Оцу, с примирено затворени очи, бе успяла да се задържи вкопчена в самара. Можеше да чува гласовете на хората, покрай които преминаваха, но бе твърде вцепенена да извика за помощ. Не че от това би имало някаква полза — никой от обсъждащите гледката нямаше смелост да спре полудялото животно.
Когато почти бяха стигнали равнината Ханя, един мъж се появи от страничния път, който макар и твърде тесен, бе главният път Асаги. През рамото му висеше кутия за писма и по всичко личеше, че е някакъв слуга.
— Внимавай! Махни се от пътя! — завикаха хората.
Той обаче продължи, изпречвайки се право срещу вола.
Последва ужасяващ скърцащ звук.
— Премаза го!
— Глупакът му с глупак!
Но не стана, както помислиха стоящите отстрани. Звукът, който бяха чули, не бе от сблъсъка на вола с мъжа, а от зашеметяващ удар отстрани в главата на животното. Волът изви тежкия си врат, обърна се и побягна назад. Не бе изминал даже десет стъпки и внезапно спря. От устата му се точеше слюнка, а цялото му тяло трепереше.
— Бързо слизай — каза мъжът на Оцу.
Зяпачите се натрупаха възбудени около тях, втренчени в здраво затисналия въжето крак на мъжа.
Веднъж намерила се в безопасност на земята, Оцу се поклони на своя спасител, въпреки че бе все още твърде замаяна да осъзнае къде е или какво върши.
— Защо кротко животно като това е пощуряло така? — запита мъжа, докато отвеждаше вола встрани от пътя и го връзваше за едно дърво. Забелязвайки следата от кръв по крака на животното, той каза:
— Какво е това? Ето — бил е порязан със сабя!
Докато той преглеждаше раната и си мърмореше, Кимура Сукекуро си проби път през обръча от хора и ги накара да се разпръснат.
— Вие не сте ли един от слугите на игумена Иншун? — попита той, преди още да си поеме дъх.
— Какво щастие е да ви срещна тук, господине. Имам за вас писмо от игумена. Ако нямате нищо против, бих ви помолил да го прочетете незабавно.
Той извади писмото от кутията.
— За мен ли е? — попита изненадан Сукекуро.
След уверенията, че няма никакво недоразумение, той разгъна листа и прочете:
Що се касае до самураите в Цукигасе, след нашия разговор вчера аз изясних, че това не са хора на господаря Тодо. Те са паплач — изгонени от градовете, ронини, които са се приютили тук за през зимата. Бързам да ви уведомя за тази злощастна грешка от моя страна.