— Благодаря ви — каза Сукекуро. — Това съвпада със сведенията, които получих от друг източник. Предайте на игумена, че аз се чувствам успокоен и се надявам, че той също.
— Простете, че ви предадох писмото на средата на пътя. Ще предам съобщението ви на игумена. Довиждане.
— Почакайте за минута. Откога сте в Ходзоин?
— Отскоро.
— Как е вашето име?
— Наричат ме Торадзо.
— Странно — промърмори Сукекуро, като внимателно оглеждаше лицето му. — Де не би по някаква случайност да сте Хамада Тораносуке?
— Не.
— Никога не съм срещал Хамада, но има един човек в крепостта, който твърди, че той сега служи като придружител на Иншун.
— Така е, господине.
— Значи в този случай съм се припознал?
Торадзо, с почервеняло лице, снижи гласа си.
— Всъщност, аз съм Хамада. Пристигнах в Ходзоин по лични причини. За да избегна по-нататъшен позор за моя учител и по-голям срам за мен, бих предпочел да пазя самоличността си в тайна. Ако нямате нищо против…
— Не се безпокойте. Нямах никакво намерение да се меся във вашите работи.
— Сигурен съм, че сте чували за Тадааки. Това, че той напусна училището и се завърна в планините, беше по моя вина. Отказах се от службата си. Да върша черната работа в храма ще е за мен добра школа по самообладание. Не съм казал на свещениците истинското си име. Цялото положение е толкова притеснително!
— Изхода от битката между Тадааки и Коджиро не е тайна. Коджиро е разказвал за това на всеки срещнат по пътя между Едо и Будзен. Вие, разбирам, сте решили да премахнете петното от името на вашия учител.
— В скоро време… Ще се видим отново, господине.
Торадзо се измъкна бързо, сякаш бе неспособен да издържи още един миг тук.
Конопено семе
Хього ставаше все по-загрижен. След като ходи в стаята на Оцу с писмо от Такуан, той все по-настоятелно с отминаването на часовете я бе търсил из цялата крепост.
Писмото, с дата десети месец от миналата година, но необяснимо закъсняло, съобщаваше за все така несигурното назначение на Мусаши за учител на шогуна. Такуан молеше Оцу колкото се може по-скоро да пристигне в столицата, тъй като Мусаши скоро ще има нужда от дом, както и от „някой, който да се грижи за него“. Хього нямаше търпение да види лицето й, озарено от усмивка.
Като не я откри, той най-накрая отиде да разпита пазачите на портите, които му казаха, че мъже вече я търсят навън. Хього пое дълбоко въздух, мислейки си колко е необичайно за Оцу да тревожи хората и колко неприсъщо за нея бе да не остави съобщение. Дори и по най-незначителни поводи тя рядко действаше импулсивно.
Преди да си представи най-лошото, пристигна съобщението, че Оцу и Сукекуро, както и Ушиносуке са се върнали с мъжете, изпратени към Цукигасе. Момчето се извиняваше на всеки за нещо, за което никой си нямаше понятие и очевидно бързаше да си тръгне.
— Къде отиваш? — попита един от присъстващите.
— Трябва да се върна в Араки. Иначе майка ми ще се тревожи.
— Ако сега опиташ да се прибереш — каза Сукекуро, — онези ронини ще те хванат и е съмнително, че ще те пуснат жив. Можеш да останеш да нощуваш и да се прибереш сутринта.
Ушиносуке промърмори нещо слабо наподобяващо съгласие и му бе наредено да отиде до склада за дърва във външния двор, където спяха обучаващите се за самураи.
Хього направи знак на Оцу, отведе я настрани и й предаде написаното от Такуан. Не остана изненадан, когато тя каза:
— Тръгвам утре сутринта.
Ярката червенина разкриваше чувствата й.
Тогава Хього й напомни за наближаващото посещение на Муненори и въпреки че много добре знаеше какъв ще бъде отговорът й, предложи да се върне в Едо заедно с него. Оцу не беше настроена да чака още два дни, още по-малко пък два месеца. Той наново настоя, че ако изчака до погребението, тя ще може да пътува с него до Нагоя — Хього бе поканен да стане служител на господаря на Овари, Токугава. Щом Оцу отново отказа, той обясни как не му се нрави мисълта тя да направи такова дълго пътешествие сама. Във всеки град и странноприемница по пътя тя ще се сблъсква с неудобства, ако не и с истински опасности.
Девойката се усмихна:
— Вие изглежда сте забравили. Аз съм свикнала да пътувам. Няма нищо, за което да се тревожите.
Вечерта на едно скромно прощално събиране всеки изрази своята привързаност към Оцу и на следващата сутрин, която се случи ясна и слънчева, семейството и слугите се събраха на главната врата, за да я изпратят.
Сукекуро изпрати човек да доведе Ушиносуке, преценявайки, че Оцу може да язди вола му чак до Уджи. Когато мъжът се върна и съобщи, че все пак момчето си е тръгнало предишната вечер за дома, той нареди да доведат кон.