Понеже не смяташе, че заема толкова високо положение, та да й правят такава услуга, Оцу отказа предложението, но Хього настоя. Конят, петнисто сив, бе воден от един начинаещ самурай до лекия склон при външната порта.
Хього измина известно разстояние и спря. Не можеше да го отрече. От време на време завиждаше на Мусаши, както би завиждал на който и да е мъж, обичан от Оцу. Това, че сърцето й принадлежеше на друг, не намаляваше привързаността му към нея. По време на пътешествието им от Едо, Оцу беше превъзходен спътник и през последвалите седмици и месеци той се възхищаваше на всеотдайността, с която тя се грижеше за неговия дядо. Въпреки че бе по-дълбока от всякога, любовта му към нея бе безкористна. Секишусай му бе заръчал да я предаде невредима на Мусаши и Хього смяташе да направи точно това. Не бе в неговата природа да завижда за щастливата съдба някому или пък да го лиши от нея. Не можеше да помисли за никаква постъпка вън от Пътя на самураите; да изпълни желанието на дядо си само по себе си щеше да бъде израз на неговата любов.
Беше се унесъл в мечти, когато Оцу се обърна и поклони на изпращачите си. Щом тръгна, тя неволно разклати няколко сливови цветчета. Докато унесено наблюдаваше как цветът им се рони, Хього почти можеше да помирише неговото благоухание. Почувства, че я вижда за последен път и намери утеха в безмълвна молитва за бъдещия й живот. Остана да гледа, докато тя се изгуби от погледа.
— Господарю.
Хього се обърна и по лицето му бавно се разля усмивка.
— Ушиносуке. Добре, добре. Чух, че си си отишъл снощи в къщи, въпреки, че ти бях наредил противното.
— Да, господине, майка ми…
Той бе все още във възрастта, когато споменаването за отделяне от майка му го докарваше до границите на плача.
— Всичко е наред. Добре е едно момче да се грижи за майка си. Но как си минал покрай ронините в Цукигасе?
— О, това беше лесно.
— Така ли?
Момчето се усмихна.
— Те не бяха там. Чули са, че Оцу е от крепостта, така че са се уплашили от нападение. Смятам, че са отишли от другата страна на планината.
— Ха-ха. Вече няма нужда да се тревожим за тях, а? Закусвал ли си?
— Не, — каза Ушиносуке, леко притеснен. — Станах рано, за да изкопая диви картофи за учителя Кимура. Ако ги харесвате, ще донеса и за вас.
— Благодаря ти.
— Знаете ли къде е Оцу?
— Тя току-що тръгна за Едо.
— Едо ли?… — Той се подвоуми, преди да продължи: — Чудя се дали е помолила вас или учителя Кимура, за това което исках?
— Какво е било то?
— Надявах се да ми разрешите да стана слуга на някой самурай.
— Но ти си още много малък за това. Може би когато пораснеш.
— Искам да се науча да се бия със саби. Не бихте ли ме обучавал, моля ви. Трябва да се науча, докато майка ми е все още жива.
— Учил ли си при някого?
— Не, но съм се упражнявал с моята дървена сабя върху дървета и животни.
— Това е едно добро начало. Като пораснеш още малко, можеш да дойдеш при мен в Нагоя. Скоро ще отида да живея там.
— Това е към Овари, нали? Не мога да отида толкова надалеч, не и докато майка ми е още жива.
Хього, трогнат донякъде, каза:
— Ела с мен.
Ушиносуке мълчаливо го последва.
— Отиваме в доджото. Искам да видя дали имаш вродени способности за боец със сабя.
— Доджото?
Ушиносуке се чудеше дали не сънува. Още от ранно детство той смяташе древното доджо Ягю за символ на всичко, към което се стремеше в живота. Макар Сукекуро да му бе казал, че може да влиза, той все още не го бе правил. И сега един член на семейството го кани вътре!
— Изплакни си краката.
— Да, господине.
Ушиносуке отиде до малкото изкуствено езерце до входа и много старателно си изми краката, като внимаваше да изчисти мръсотията изпод ноктите.
Веднъж влязъл вътре, почувства се малък и незначителен. Стълбовете и наклонените греди на тавана бяха стари и масивни, подът излъскан до блясък, в който можеше да види отражението си. Дори гласът на Хього изглеждаше различен, когато каза:
— Вземи си сабя.
От висящите на една от стените оръжия Ушиносуке си избра сабя от черно буково дърво. Хього също взе една и като насочи върха й към пода, отиде в средата на стаята.
— Готов ли си? — попита той хладно.
— Да — каза Ушиносуке като вдигна оръжието си на височината на гърдите.
Хього започна от леко скосено положение. Ушиносуке настръхна като таралеж. Веждите му бяха повдигнати, лицето — изкривено в яростна гримаса и кръвта му пулсираше. Щом Хього му даде знак с очи, че ще нападне, момчето високо изръмжа. Хього напредна бързо с кънтящи стъпки и замахна странично към кръста на Ушиносуке.