— Не още! — извика момчето.
То сякаш изрита пода под себе си и скочи високо във въздуха към откритото рамо на Хього. Хього само посегна с лявата си ръка и леко избута крака му нагоре. Ушиносуке се преметна презглава и се приземи зад Хього. За части от секундите вече бе на крака и се втурна да вдигне сабята си.
— Това е достатъчно — каза Хього.
— Не, още един път!
Сграбчил сабята, Ушиносуке я вдигна с две ръце високо над главата си и се спусна като орел срещу Хього. Оръжието на противника, насочено право срещу него, го спря като удар в стена. Видя изражението на Хьоговите очи и неговите собствени се напълниха със сълзи.
„Това момче има дух“, помисли си Хього, но се престори на ядосан.
— Ти се биеш подло — извика той. — Скочи над рамото ми.
Ушиносуке не знаеше какво да отговори.
— Не разбираш положението си — позволяваш си волности с по-висшестоящите. Сядай ето точно тук.
Момчето коленичи и постави ръце пред себе си, за да се поклони извинително. Когато се приближи до него, Хього пусна дървената сабя и извади собственото си оръжие.
— Сега ще те убия. Не си прави труда да викаш.
— Ще ме уб-б-биете ли?
— Изпъни си врата. За един самурай няма нищо по-важно от това да се придържа строго към правилата на почтения двубой. Независимо, че си само селско момче, това което направи, е непростимо.
— Вие ще ме убиете само защото съм допуснал някаква грубост?
— Точно така.
След като погледна за миг самурая, Ушиносуке с примирен поглед вдигна ръце в посока към своето село и каза:
— Майко, аз ще стана част от земята тук, в крепостта. Знам колко мъчно ще ти бъде. Прости ми, че не бях добър син.
След което послушно протегна врат.
Хього се изсмя и прибра сабята си обратно в ножницата. Потупвайки Ушиносуке по гърба, той каза:
— Не си мислиш наистина, че ще убия момче като теб, нали?
— Не сте говорили сериозно?
— Не.
— Казахте, че правилното поведение е важно. Правилно ли е за един самурай да си прави подобни шеги?
— Това не беше шега. Ако ще се учиш за самурай, аз трябваше да знам от какво тесто си замесен.
— А аз си помислих, че говорите сериозно — каза Ушиносуке и дишането му се успокои.
— Каза ми, че никога не си вземал уроци — продължи Хього, — но когато те изтиках до ъгъла на стаята, прескочи над рамото ми. Малко са учениците, дори и с три-четири години упражнения зад гърба си, които биха могли да направят такова нещо.
— Въпреки това, аз никъде не съм учил.
— Няма защо да криеш. Трябва да си имал учител, и то добър. Кой е бил?
Момчето се замисли за миг и каза:
— О, сега си спомних как научих това.
— Кой те научи?
— Не беше човек.
— Сигурно таласъм, а?
— Не, конопено семе.
— Какво?
— Конопено семе.
— Как може да научиш нещо от конопено семе?
— Добре, нагоре в планината има няколко от тези бойци — вие знаете, тези, които сякаш изчезват точно пред очите ти. Гледал съм ги няколко пъти как се упражняват.
— Говориш за нинджа, нали? Трябва да си видял дружината Ига. Но какво общо има това с конопеното семе?
— Ами, когато конопът се засади през пролетта, не му трябва много време преди да се подаде малък филиз.
— Е?
— Е, прескачах го. Всеки ден се упражнявах да го прескачам напред-назад. Когато времето се затопли, филизът расте бързо — нищо друго не расте толкова бързо — така че всеки ден се налага да скачаш по-високо. Ако не се упражняваш всеки ден, скоро конопът става толкова висок, че не можеш да го прескочиш.
— Разбирам.
— Правих го миналата година. И по-миналата. От пролет до дъждовния сезон.
Точно в този миг Сукекуро влезе в доджото и каза:
— Хього, ето още едно писмо от Едо.
След като го прочете, Хього отвърна:
— Оцу не би могла да е стигнала много далеч, нали?
— Вероятно не повече от час и половина път. Нещо ново ли има?
— Да. Такуан съобщава, че назначението на Мусаши е отменено. Изглежда имат съмнения в качествата му. Не мисля, че трябва да пускаме Оцу в Едо, без да й кажем.
— Аз ще отида.
— Не. Ще ида аз лично.
Като кимна на Ушиносуке, Хього излезе от доджото и се насочи право към конюшнята.
По средата на пътя до Уджи започна да премисля нещата. Това, че Мусаши не е получил назначението, няма никакво отношение към Оцу; тя мисли за самия човек, а не за неговото положение. Дори и ако успее да я убеди да остане още малко в Коягю, тя без съмнение пак ще поиска да тръгне за Едо. Защо да й разваля пътуването, като й съобщи лошите новини?
Обърна назад към Коягю и намали до лек тръс. Въпреки че изглеждаше да е в хармония с околния свят, в сърцето му кипеше жестока битка. Само да може да погледне Оцу още веднъж! Че си позволи да признае това пред себе си като истинската причина да тръгне след нея, не означаваше, че би го признал и пред някой друг.