Хього се опита да обуздае чувствата си. Воините имат слаби мигове, глупави мигове, също както останалите хора. Все пак, неговият дълг, този на всеки самурай, беше ясен: да упорства, докато достигне състояние на вътрешно спокойствие и хармония. Веднъж преминал границите на заблудата, душата му щеше да се почувства лека и свободна, очите му да се отворят за зелените плачещи върби наоколо, за всяко едно стръкче трева. Любовта не бе единственото чувство, способно да разгори огън в сърцето на самураите. Неговият свят бе друг. А епоха, жадна за надарени млади мъже, нямаше време да се отвлича от цветя по пътя. От значение бе — и Хього разбираше това — да бъдеш на точното място и да се носиш по гребена на времето.
— Много народ, нали? — отбеляза Хього весело.
— Да. В Нара няма много такива хубави дни — отвърна Сукекуро.
— Това е като излет.
На няколко стъпки отзад ги следваше Ушиносуке, към когото Хього доста се бе привързал. Момчето идваше доста по-често до крепостта и беше на път да стане постоянен слуга. Сега носеше обяда им на гърба си и имаше привързани към обито чифт сандали за Хього.
Бяха в едно открито пространство в средата на града. От едната страна над околните горички се издигаше петстенната пагода на Кофукуджи; през полето можеха да се видят къщите на будистките и шинтоистките свещеници. Въпреки че денят беше ясен и въздухът като пролетен, над по-ниските места, където живееха обикновените граждани, се стелеше лека мъгла. Тълпата, брояща между четиристотин и петстотин души, не изглеждаше чак толкова голяма поради размерите на самото поле. Няколко от елените, с които Нара бе прочута, се провираха между зрителите, подушили тук или там нещо вкусно за ядене.
— Не са свършили още, нали? — запита Хього.
— Не — отвърна Сукекуро. — Изглежда, че са си дали време за обяд.
— Значи дори монасите трябва да ядат!
Сукекуро се засмя.
Присъстваха на един вид спектакъл. По-големите градове имаха театри, но в Нара и по-малките градчета представленията се провеждаха на открито. Фокусници, танцьори, кукловоди, както и стрелци и бойци със сабя — всички се събираха навън. Във всеки случай днешното събитие бе нещо повече от обикновено развлечение. Всяка година монасите от Ходзоин провеждаха състезание, на което решаваха разпределянето на местата за сядане в храма. Тъй като се състезаваха пред зрители, участниците се биеха сериозно и двубоите бяха често изпълнени с насилие и интересни за гледане. Отпред на Кофукуджи имаше надпис, който ясно заявяваше, че състезанието е открито за всички, които са се отдали на бойните изкуства, но твърде малко външни хора се осмеляваха да се изправят срещу биещите се с копия монаси.
— Защо не седнем някъде да си изядем обяда? — запита Хього. — Изглежда, че имаме доста време.
— Къде смятате, че ще е подходящо? — каза Сукекуро, оглеждайки се наоколо.
— Насам — повика ги Ушиносуке. — Можете да седнете върху това.
Той посочи една тръстикова рогозка, която беше изнамерил отнякъде и я беше разпънал върху едно приятно хълмче. Хього се възхищаваше на изобретателността на момчето и като цяло беше доволен от начина, по който се грижеше за нуждите му, въпреки че не смяташе грижовността за най-доброто за един бъдещ самурай качество.
След като се настаниха, Ушиносуке извади тяхното скромно ядене — оризови питки, кисели мариновани сливи и подсладена фасулена каша, всичко увито в сух бамбук, за да бъде по-лесно за носене.
— Ушиносуке — каза Сукекуро, — изтичай до онези монаси и вземи малко чай. Но не им казвай за кого е.
— Ще бъде досадно, ако дойдат тук да изразят уважението си — добави Хього, който носеше нахлупена над лицето сламена шапка.
Чертите на Сукекуро бяха повече от наполовина скрити от цветна кърпа от вида, който носят монасите.
Докато Ушиносуке се изправяше на крака, друго момче, на около петдесет стъпки от тях, казваше:
— Не мога да го разбера. Рогозката беше точно тук.
— Забрави я, Йори — каза Гоносуке. — Не е кой знае каква загуба.
— Някой трябва да я е задигнал. Кой мислите може да направи нещо такова?
— Не се тревожи за това.
Гоносуке седна на тревата, извади четчицата и мастилото, и започна да записва разходите сив малка тетрадка — навик, който наскоро бе придобил от Йори.
В някои отношения Йори бе твърде сериозен за годините си. Той отделяше много внимание на личните си финанси, никога не пропиляваше нищо, много държеше на реда и се чувстваше благодарен за всяка ежедневна купичка ориз. Накратко, беше взискателен и гледаше отвисоко на хората, които не са.