Към всеки, който би си тръгнал с нечия чужда вещ, пък била и тя просто парче евтина рогозка, той не можеше да изпитва нищо друго освен презрение.
— А, ето къде е — извика. — Онези мъже там са я взели. Хей, вие!
Той се затича към тях, но след около десетина крачки спря да размисли какво ще им каже и се озова лице в лице с Ушиносуке.
— Какво искаш? — изръмжа Ушиносуке.
— Какво ще рече това какво искам? — тросна се Йори.
Със студенината, която местните пазеха за чужденците, Ушиносуке отвърна:
— Ти си този, който извика към нас!
— Всеки, който си тръгва с чужда вещ, е крадец!
— Крадец ли? Защо, кучи сине?!
— Тази рогозка принадлежи на нас.
— Рогозка? Намерих я да лежи на земята. Това ли е всичко, заради което си толкова разтревожен?
— Рогозката е важна за един пътник — заяви Йори доста надуто. — Тя го предпазва от дъжд, осигурява му постеля. Много неща. Върни я!
— Можеш да си я получиш, но първо трябва да си вземеш назад думите, че съм бил крадец!
— Няма нужда да се извинявам, за да получа нещо, което си принадлежи на нас. Ако не ми я дадеш, аз сам ще си я взема!
— Само опитай. Аз съм Ушиносуке от Араки. Нямам намерение да я отстъпвам на дребосък като теб. Ученик съм на самурай.
— Обзалагам се, че си — каза Йори, застанал леко изпъчен. — Големи приказки приказваш с всичките тези хора наоколо, но нямаше да посмееш да се биеш, ако бяхме само двамата.
— Няма да забравя това!
— Ще се срещнем по-късно.
— Къде?
— До пагодата. Ела сам.
Те се разделиха. Ушиносуке отиде за чай и докато се върне с един глинен чайник, срещите отново бяха започнали. Застанал в широкия кръг, образуван от останалите зрители, Ушиносуке целенасочено погледна Йори, предизвиквайки го с очи. Очите на Йори му отвърнаха. И двамата вярваха, че е важно само да победят.
Шумната тълпа се люшкаше насам-натам, като вдигаше жълти облаци от прах. В средата на кръга стоеше монах с копие, дълго колкото прът за лов на птици. Един след друг съперниците му излизаха напред, предизвикваха го и пак един след друг бяха събаряни на земята или изхвърляни във въздуха.
— Излезте напред — извика монахът, но повече никой не се появи. — Ако няма друг, аз смятам да си тръгна. Има ли някакво възражение да обявите мен, Нанкобо, за победител?
Учил при Иней, той си бе създал собствен стил и сега беше главният съперник на Иншун, който днес отсъстваше под предлог, че е болен. Никой не знаеше дали се страхува от Нанкобо или просто предпочита да избегне стълкновението.
Щом никой не пристъпи напред, едрият свещеник наведе копието си водоравно и обяви:
— Няма друг желаещ.
— Чакай — извика някакъв друг монах и изтича пред него. — Аз съм Даун, ученик на Иншун. Аз те предизвиквам.
— Приготви се.
След като се поклониха един другиму, двамата отскочиха назад.
Двете им копия се дебнеха като живи същества толкова продължително време, че тълпата, отегчена, почна да ги подканя към действие. После виковете изведнъж престанаха. Копието на Нанкобо избумтя в главата на Даун и подобно на бостанско плашило, съборено от вятъра, тялото му се наклони бавно на една страна и изведнъж рухна на земята. Трима-четирима бойци се втурнаха напред — не за отмъщение, а просто да извлекат тялото навън.
Нанкобо надменно изпъна рамене и огледа тълпата.
— Изглежда, не са останали много смели мъже. Ако наистина има, нека излязат.
Някакъв планински монах излезе иззад една палатка, свали пътното сандъче от гърба си и попита:
— Състезанието само за бойци с пики от Ходзоин ли е?
— Не — отвърнаха в хор монасите от храма.
Отшелникът се поклони.
— В такъв случай бих пробвал ръката си. Някой може ли да ми заеме дървена сабя?
Хього погледна към Сукекуро и отбеляза:
— Това започна да става интересно.
— Нали?
— За изхода няма съмнение.
— Не смятам, че има някаква възможност Нанкобо да загуби.
— Нямах това предвид. Аз не мисля, че Нанкобо ще се съгласи да се бие. Ако го направи, ще загуби.
Сукекуро изглеждаше озадачен, но не поиска обяснение.
Някой подаде на странстващия монах дървена сабя. Той пристъпи към Нанкобо, поклони се и отправи предизвикателството си. Бе около четиридесетгодишен, но тялото му, подобно на жилава стомана, определено загатваше живот не в аскетичния дух на планинските монаси, а в този на бойното поле. Това бе човек, който очевидно много пъти се е изправял пред смъртта и е подготвен хладнокръвно да я посрещне. Говорът му бе мек, очите — кротки.
Въпреки своята надменност Нанкобо не бе глупак.