— Той не е в Едо — възрази Гоносуке. — Никой, дори и приятелите му, не знае къде е.
— Какво ще прави тя сега? — загрижи се Хього, като съжали, че не върна Оцу обратно в Коягю.
Въпреки че сдържаше сълзите си, Йори наистина искаше да е някъде другаде и да си изплаче мъката. По пътя надолу непрекъснато бе говорил за това как ще се срещне с Оцу, или поне така се струваше на Гоносуке. Когато разговорът на мъжете се измести към събитията в Едо, той бавно се отдалечи. Хього разпита Гоносуке за повече сведения относно Мусаши, за новини от чичо му, подробности около изчезването на Оно Тадааки. Изглеждаше, че въпросите му, както и осведомеността на Гоносуке, нямат край.
— Къде отиваш? — запита Ушиносуке Йори, като се появи зад него и съчувствено сложи ръка на рамото му. — Плачеш ли?
— Разбира се, че не.
Когато обаче поклати глава, сълзите му капнаха.
— Хм-м… знаеш ли как да изравяш диви картофи?
— Естествено.
— Има малко картофи нагоре. Искаш ли да пробваме кой може да рови по-бързо?
Йори прие предизвикателството и те започнаха да копаят.
Вече бе късно през деня и тъй като имаше още много за какво да говорят, Хього покани Гоносуке да прекара няколко дни в крепостта. Този обаче каза, че предпочита да продължи пътуването си.
Докато се сбогуваха, забелязаха, че момчетата отново липсват. След миг, Сукекуро посочи:
— Ето ги там горе. Като че ли копаят.
Йори и Ушиносуке бяха погълнати в работата си, която поради крехкостта на корените изискваше внимателно копаене на голяма дълбочина. Мъжете, на които техните усилия се сториха забавни, тихо дойдоха зад тях и ги наблюдаваха няколко минути, преди Ушиносуке да вдигне очи и да ги види. Той леко възкликна и Йори се обърна и се усмихна. След това удвоиха усилията си.
— Взех го — извика Ушиносуке, измъквайки дълъг картоф и го положи на земята.
Като видя ръката на Йори да потъва в дупка, дълбоко чак до рамото му, Гоносуке нетърпеливо каза:
— Ако не свършиш скоро, тръгвам сам.
Сложил ръка на кръста си подобно на възрастен селянин, Йори се изправи и отвърна:
— Не мога да успея. Ще ми трябва време до края на деня.
С примирен поглед изтърси пръстта от кимоното си.
— Не можеш да извадиш картофа, след като си копал толкова надълбоко ли? — запита Ушиносуке. — Ето, аз ще го извадя вместо теб.
— Не — възрази Йори и избута ръката му. — Ще се счупи.
Внимателно върна пръстта в дупката и я отъпка.
— Довиждане — извика Ушиносуке, като гордо нарами картофа и без да иска показа отчупеното му връхче.
Видял това, Хього възкликна:
— Ти си победен! Може и да спечели битката, но от състезанието по изравяне на картофи си изключен.
Метачи и търговци
Черешовите цветове бяха бледи и прецъфтели, а цветовете на магарешкия бодил — оклюмали, тъжно напомнящи за времето преди векове, когато Нара е била столица. Беше малко топло за ходене, но нито Гоносуке, нито Йори можеха да се уморят от път.
Момчето подръпна Гоносуке за ръкава и разтревожено забеляза:
— Този мъж все още ни следва.
Без да спира да гледа напред, Гоносуке отвърна:
— Преструвай се, че не го виждаш.
— Но той е зад нас, откакто излязохме от Кофукуджи.
— Хм-м.
— И беше в странноприемницата, където бяхме отседнали, нали?
— Не оставяй това да те тревожи. Нямаме нищо ценно, което да си струва да се открадне.
— Имаме живота си! Той струва нещо.
— Ха-ха. Аз пазя живота си под ключ. А ти?
— Аз мога да се грижа за себе си.
Йори стегна хватката на лявата си ръка върху ножницата.
Гоносуке знаеше, че мъжът е планинският монах, който предизвика предишния ден Нанкобо, но не можеше да си представи защо може да ги преследва.
Йори отново се огледа и каза:
— Няма го вече.
Гоносуке също погледна назад.
— Вероятно се е уморил.
Пое си дълбоко дъх и добави:
— Все пак това ме кара да се чувствам по-добре.
Тази вечер отседнаха в една селска къща и рано на следващата сутрин стигнаха Амано в Кавачи. Това бе малко селце от къщи с ниски стрехи, зад които течеше поточе от кристалночиста планинска вода. Гоносуке бе дошъл да постави възпоменателната дъсчица на майка си в Конгоджи, наричан връх Коя на жените. Преди това обаче искаше да се види с една жена на име Оан, която познаваше още от дете, за да има човек, който от време на време да гори тамян пред дъсчицата. Ако не успееше да я открие, смяташе да отиде на връх Коя, погребалното място на богатите и силните. Надяваше се това да не се наложи — отиването там щеше да го накара да се чувства като просяк.