Щом помоли съпругата на някакъв дюкянджия да го упъти, му бе казано, че Оан е жена на производител на саке на име Тороку и тяхната къща била четвъртата от дясната страна след вратата на храма.
Щом минаха през портата, Гоносуке се зачуди дали жената знаеше какво говори, защото там имаше надпис, който казваше, че да внасяш саке и лук на свещената земя е забранено.
Тази малка загадка бе изяснена вечерта от Тороку, който ги бе посрещнал приветливо и с готовност се бе съгласил да говори с игумена за възпоменателната дъсчица. Пивоварят каза, че Тойотоми Хидейоши веднъж опитал и изразил възхищението си от произвежданото за храмови нужди саке. Свещениците тогава основали спиртоварната да прави саке за Хидейоши и други даймио, които допринасяли за поддръжката на храма. Производството западнало някъде след смъртта на Хидейоши, но храмът все още снабдявал известен брой почетни дарители.
Когато Гоносуке и Йори се събудиха на следващата сутрин, Тороку вече бе излязъл. Върна се малко след обяд и каза, че нещата са уговорени.
Конгоджи бе разположен в долината на река Амано, сред върхове с нефритен цвят. Гоносуке, Йори и Тороку спряха за минута на моста, който водеше към главната порта. Черешови цветчета плуваха по водата долу. Гоносуке стегна рамене и сякаш бе обгърнат от набожност. Йори оправи яката си.
Когато наближиха главната зала, бяха поздравени от игумена — висок, доста здрав мъж, който носеше обикновена свещеническа дреха. Окъсана сламена шапка и дълга тояга нямаше да бъдат неуместно допълнение към образа му.
— Този ли е мъжът, който иска да прочетем служба за неговата майка? — попита той с приятелски тон.
— Да, господине — отговори Тороку, просвайки се на земята.
Понеже очакваше духовник със строго лице и облечен в златен брокат, поздравът на Гоносуке бе някак си объркан. Той се поклони и наблюдаваше игумена, докато последният слезе надолу от галерията с колони, надяна на големите си крака сламени сандали и застана пред него. С молитвена броеница в ръка, игуменът им посочи да го следват. Един млад свещеник също тръгна след тях.
Подминаха залата на Якуши, трапезарията, едноетажната пагода-съкровищница и жилищните помещения на свещениците. Когато стигнаха залата на Дайничи, младият свещеник пристъпи напред и почна да говори с игумена. Последният кимна и свещеникът отвори вратата с огромен ключ.
Влязоха заедно в обширната зала и Гоносуке и Йори коленичиха пред подиума на свещениците. Цели десет стъпки над тях беше огромната статуя на Дайничи, всеобемащият Буда на езотеричните секти. След няколко мига игуменът се появи иззад олтара, облечен в расото си и се разположи върху подиума. Припяването на сутрата започна и той сякаш напълно се превъплъти в изпълнен с достойнство първосвещеник. Достолепие личеше дори в стойката на раменете му.
Гоносуке стисна ръце пред себе си. Като че облак мина пред очите му и от него изплува образа на прохода Шиоджири, където той и Мусаши взаимно опознаха силите си. Майка му седеше от едната страна, изправена като дъска и с разтревожен вид, точно както беше, когато извика думата, която го спаси в тази битка.
„Майко, мислеше си той, ти не трябва да се тревожиш за моето бъдеще. Мусаши се съгласи да ми стане учител. Не е далеч денят, когато ще мога да основа свое собствено училище. Светът може и да е в безпорядък, но аз няма да се отклоня от пътя. Нито пък ще пренебрегна синовните си задължения…“
Докато Гоносуке се откъсне от унеса си, монотонното припяване бе спряло и игуменът си беше отишъл. До него Йори стоеше като прикован на място, очите му приковани в лицето на Дайничи — чудо на скулптурното майсторство, изваяно през тринадесети век от великия Екей.
— Защо гледаш така, Йори?
Без да отмести поглед, момчето каза:
— Това е сестра ми. Този Буда изглежда като сестра ми.
Гоносуке избухна в смях.
— За какво говориш? Ти даже никога не си я виждал. Както и да е, никой човек никога не би могъл да има милосърдието и безметежността на Дайничи.
Йори разтърси силно глава.
— Виждал съм я. Близо до къщата на господаря Ягю в Едо. И съм говорил с нея. Тогава не знаех, че ми е сестра, но едва сега, докато игуменът пееше, лицето на Буда се превърна в нейното. Изглеждаше, като че ли ми казва нещо.
Излязоха и седнаха в галерията, доволни от разнасянето на виденията, които и двамата бяха претърпели.
— Възпоменателната служба бе за майка ми — каза Гоносуке замислено. — Но това бе добър ден също и за живите. Като си седим тук така е трудно да повярваш, че съществуват битки и кръвопролития.
Металният връх на пагодата-съкровищница блестеше под лъчите на залязващото слънце като обсипана със скъпоценности сабя; всички останали сгради тънеха в дълбока сянка. Една притъмняла пътека с подредени по края каменни фенери водеше по стръмния склон към чайна в стил Муромачи и малка гробница.