Близо до чайната една стара монахиня, забрадена с бяла копринена кърпа и пълен човек на около петдесет метяха със сламени метли листата.
Монахинята въздъхна и каза:
— Смятам, че е по-добре, отколкото беше.
Малко хора идваха до тази част на храма, дори за да изчистят натрупаните през зимата листа и птичи скелети.
— Трябва да сте уморена, майко — каза мъжът. — Защо не седнете да си починете? Аз ще довърша останалото.
Бе облечен в просто памучно кимоно, връхна дреха без ръкави, сламени сандали и кожени чорапи с шарка на черешов цвят и носеше къса сабя с проста дръжка, покрита с кожа на акула.
— Не съм уморена — отвърна тя и леко се засмя. — Но какво да кажем за теб. Ти не си свикнал на това. Не ти ли се напукаха ръцете?
— Не, не са напукани, но се изприщиха.
Жената отново се засмя и каза:
— Е, това не е ли добро напомняне, което да отнесеш у дома?
— Не ме интересува. Чувствам сърцето си пречистено. Надявам се това да означава, че нашият малък дар за боговете им се е харесал.
— О, става толкова тъмно. Нека да оставим другото за утре сутринта.
Гоносуке и Йори вече се бяха изправили до галерията. Коецу и Мийошу се приближиха бавно по пътеката, хванати за ръка. Щом наближиха до залата на Дайничи, двамата се стреснаха и извикаха:
— Кой е там?
После Мийошу каза:
— Беше хубав ден, нали? Да разгледате местността ли сте били?
В отговор Гоносуке се поклони с думите:
— Не, дойдох да прочетат една сутра за майка ми.
— Приятно е да видиш млади хора, които са признателни към родителите си.
Тя майчински потупа Йори по главата.
— Коецу, имаш ли още от онези житни питки?
Коецу извади малък вързоп от ръкава си и го предложи на Йори като каза:
— Прощавай, че ти предлагам, каквото е останало.
— Гоносуке, мога ли да го взема? — попита Йори.
— Да — каза Гоносуке, като благодари от името на момчето.
— По произношението ви изглежда, че сте от изток — отбеляза Мийошу. — Мога ли да запитам накъде отивате?
— Изглежда това е едно безкрайно пътуване по един път без край. Това момче и аз сме последователи на Пътя на меча.
— Труден път сте избрали. Кой е вашият учител?
— Казва се Миямото Мусаши.
— Мусаши? Нима?!
Мийошу се загледа в пространството, сякаш призовава някакъв приятен спомен.
— Къде е сега Мусаши? — попита Коецу. — Много време мина, откакто го видяхме за последен път.
Гоносуке им разказа за участта на Мусаши през последните години. Докато слушаше, Коецу се усмихваше и кимаше, сякаш казва: „Това е, което бих очаквал от него.“
Когато свърши, Гоносуке попита:
— Мога ли да узная кои сте вие?
— О, простете, че не ви казахме преди.
Коецу представи себе си и своята майка.
— Мусаши бе прекарал с нас известно време преди няколко години. Ние сме негови почитатели и често си говорим за него, дори току-що.
След което той разказа на Гоносуке за две-три случки от времето, когато Мусаши беше в Киото.
Гоносуке отдавна бе чувал за Коецу и славата му на лъскач на саби и съвсем наскоро беше чул за връзката на Мусаши с този човек. Никога не бе очаквал обаче да се натъкне на заможния гражданин, докато последния чисти занемарени храмови дворове.
— Някой ваш близък ли има гроб тук? — попита той. — Или може би сте дошли на разходка?
— Не, нищо подобно — възкликна Коецу. — Не и на свещено място като това… чували ли сте от монасите нещо за историята на Конгоджи?
— Не.
— В такъв случай разрешете ми от името на свещениците да ви разкажа малко от нея. Моля, обаче, да разберете, че аз просто преразказвам, каквото съм чул.
Коецу спря за миг, огледа се бавно наоколо и като каза:
— Тази вечер имаме луна, точно каквато трябва — посочи забележителностите — над тях гробницата, Миеидо и Кангецутей, под тях Тайшидо, шинтоисткият олтар, пагодата-съкровищница, трапезарията и двуетажната порта.
— Гледайте внимателно — завърши той, сякаш завладян от вълшебството на самотната околност. — Този бор, тези скали, всяко дърво, всеки стрък трева тук са частица от невидимо присъствие — възвишеното предание на нашата страна.
Той продължи в този дух тържествено да им разказва как през четиринадесети век по време на един сблъсък между южния и северния имперски двор, планината била твърдина на южния. Как княз Моринага, известен още като Дайто но Мия, е провеждал тайни събрания за свалянето на регентите Ходжо. Как Кусуноки Масашиге и други поддръжници дали отпор на войските на северния двор. По-късно дошъл на власт родът Ашикага и император Го-Мураками, прогонен от връх Токо, бил принуден да бяга от едно място на друго. Най-накрая потърсил убежище в храма и дълги години живял като планински монах, като търпял същите лишения. Използвайки трапезарията като седалище на своето правителство, той неуморно се стремял да възвърне имперските правомощия, иззети от военните.