В по-ранни времена, когато самураите и придворните се били събрали около бившите императори Когон, Комьо и Суко, монахът Дзене с тъга написал: „Домовете на свещениците и планинските храмове, всичко бе пометено. Загубата е неописуема.“
Гоносуке слушаше смирено и почтително. Йори, грабнат от Коецувия глас, не можеше да отмести очи от лицето му.
Коецу си пое дълбоко дъх и продължи:
— Всичко тук е спомен от онези времена. Гробницата е последното обиталище на император Когон. От залеза на рода Ашикага насам нищо не е било поддържано както трябва. Ето защо майка ми и аз решихме да почистим малко, като израз на почит.
Зарадван от съсредоточеното внимание на своите слушатели, Коецу усърдно търсеше думи, за да изрази чувствата, които вълнуваха сърцето му.
— Докато метяхме, намерихме камък, върху който бе издялано стихотворение, вероятно от някой монах-воин от това време. Гласи:
— Помислете за смелостта и широтата на духа на този обикновен воин, който след години, даже десетилетия на битки в защита на императора е бил способен да се наслаждава и пее. Сигурен съм, че това е било, понеже с него е общувал духът на Масашиге. Въпреки че стотици години на сражения са минали, това място е оставало паметник на имперското достойнство. Не е ли това нещо, за което би трябвало да сме изключително благодарни?
— Не знаех, че това е било място на свещена битка — обади се Гоносуке. — Надявам се да извините невежеството ми.
— Радвам се, че имах възможността да споделя с вас някои от моите мисли за историята на нашата страна.
Четиримата заедно се спуснаха надолу по хълма. На лунната светлина сенките им изглеждаха тънки и безплътни.
Докато подминаваха трапезарията, Коецу каза:
— Ние сме тук от седем дни. Ще си тръгваме утре. Ако видите Мусаши, моля, кажете му да дойде да ни посети отново.
Гоносуке го увери, че точно така ще направи.
Плиткият, кротко течащ поток покрай външната храмова стена беше като естествен ров и бе пресечен от настлан с пръст мост.
Гоносуке и Йори едва бяха стъпили върху моста, когато голяма бяла фигура, въоръжена с тояга, изплува от сенките и се нахвърли върху гърба на Гоносуке. Той избегна атаката, като се хвърли на една страна, но Йори бе съборен от моста.
Мъжът се метна покрай Гоносуке към пътя от другата стана на рова. Щом се обърна, зае стабилна стойка. Краката му наподобяваха малки дънери. Гоносуке видя, че това е монахът, който предния ден го следеше.
— Кой си ти? — извика Гоносуке.
Мъжът не отговори.
Гоносуке премести тоягата си в положение за удар и повтори:
— Кой си ти? Какво те кара да нападаш Мусо Гоносуке?
Монахът действаше така, все едно нищо не е чул. Очите му мятаха огън, докато пръстите му, стърчащи от тежките сламени сандали, педя по педя се придърпаха напред подобно на движеща се стоножка.
Гоносуке изръмжа и тихо изруга под носа си. Късите му, тежки крайници изгаряха от желанието да се бият и той също запристъпва срещу мъжа.
Тоягата на монаха с кънтящ пукот се строши на две. Едната част полетя във въздуха, а другата монахът запрати с цялата си сила към лицето на Гоносуке. Не улучи, но докато последният възстановяваше равновесието си, противникът му извади сабята си и затрополи по моста.
— Копеле! — извика Йори.
Монахът ахна и докосна с ръка лицето си. Малките камъни, които Йори беше хвърлил, попаднаха в целта и един го удари право в окото. Непознатият се обърна и избяга надолу по пътя.
— Спри! — извика Йори, изпълзявайки по брега с шепа камъни в ръка.
— Остави това — посъветва го Гоносуке, като сложи ръка върху рамото му.
— Дано това да му е стигнало — ядно каза Йори, хвърляйки камъните срещу луната.
Скоро след като се върнаха в къщата на Тороку и си легнаха, излезе внезапна буря. Вятърът ревеше в дърветата, заплашвайки да отнесе покрива на къщата, но това не бе единственото нещо, което им пречеше да заспят веднага.
Гоносуке лежеше буден и си мислеше за миналото и настоящето, чудейки се дали светът сега наистина е по-добър, отколкото в отминалите времена. Нобунага, Хидейоши и Иеясу бяха спечелили сърцата на хората, както и властта, с която да управляват, но чудеше се той, истинският суверен не е ли в действителност забравен, а хората — подведени да почитат лъжливи богове? Времето на Ходжо и Ашикага е било омразно, в крещящо противоречие със самите начала, на които е основана страната. Все пак, дори тогава великите воини като Масашиге и неговият син, заедно с поддръжници от много области са следвали истинския Път. Какво е станало сега с Пътя на самураите, питаше сам себе си Гоносуке. Също като Пътя на гражданина и Пътя на селянина, той изглежда съществува само заради ползата на военния управник.