„Откъде дойдоха копията?“, замисли се той. Изруга, прехапа ядосано устна и прецени неудобната си позиция.
— Гоносуке, Гоносуке…
Хванат неподготвен, Йори увисна на кръста на Гоносуке, докато този обгърна момчето с ръка и за миг затвори очи, поверил живота си на волята на небесата.
— Копелета!
— Млъкни! — извика монахът, който стоеше по-нататък по пътя зад Генсуке, с подуто и черно ляво око.
— Успокой се — каза Гоносуке на Йори, след което извика: — Значи ти стоиш зад това! Е, добре, внимавайте тогава, крадливи копелета! Този път с неподходящ човек се забъркахте!
Монахът изгледа студено Гоносуке.
— Не си струва човек да те обира — знаем го. Щом и пари не си могъл да събереш, какво правиш тук да шпионираш?
— Наричаш ме шпионин?
— Псе на Токугава! Хвърли тази тояга. Сложи си ръцете зад гърба. Не се опитвай нищо да правиш.
— Ах — въздъхна Гоносуке, сякаш желанието да се бие го е напуснало. — Вижте, правите грешка. Аз наистина съм от Едо, но не съм шпионин. Името ми е Мусо Гоносуке. Шугийоша съм.
— Остави лъжите.
— Какво те кара да мислиш, че съм шпионин?
— Нашите приятели на изток ни казаха преди време да внимаваме за мъж, който пътува с малко момче. Вие сте пратени тук от господаря Ходжо от Ава, нали?
— Не.
— Пусни тоягата и ела мирно тук.
— Не тръгвам никъде с вас.
— Тогава ще умреш на място.
Генсуко и Сугидзо запристъпваха отпред и отзад с готови за действие копия.
За да предпази Йори от нараняване, Гоносуке го плесна по гърба. С остър крясък Йори падна в храстите покриващи дъното на дерето. С гръмък вик „А-а-а!“, Гоносуке се втурна към Сугидзо.
За да бъде от полза, копието изисква определено пространство и добра преценка за времето. Сугидзо протегна ръка, за да мушне с оръжието напред, но пропусна точния миг. От гърлото му се изтръгна шумен грак и острието проряза празен въздух. Гоносуке се блъсна в него и той падна назад с Гоносуке отгоре му. Щом опита да се изправи, този заби десния си юмрук в лицето му. Сугидзо се озъби, но само постигна нелепо изражение, тъй като лицето му вече се бе превърнало в кървава каша. Гоносуке се изправи, стъпи върху главата на Сугидзо и скочи нагоре до края на моста.
С вдигната тояга извика:
— Тук съм и ви чакам, страхливци!
Още докато викаше, три въжета се плъзнаха над тревата към него, едното утежнено с предпазител за сабя, другото — с къса сабя в ножница. Първото въже се уви около ръката, друго около краката, а трето — около врата му. Само след миг още едно впримчи тоягата му.
Гоносуке се заизвива като хванато в паяжина насекомо, но не за дълго. Половин дузина мъже се втурнаха от гората зад него. Последно той лежеше на земята, овързан по-здраво от бала слама. С изключение на намръщения монах, всички останали бяха облечени като продавачи на въжета.
— Коне няма ли? — попита монахът. — Не ми се върви с него по целия път до връх Кудо.
— Вероятно ще можем да наемем коне в село Амами.
Крушов цвят
В мрачната, тържествена кедрова гора гласовете на скромните сврачки се смесваха с тези на божествения персийски славей и звучаха като скъпоценните звуци на легендарната птица Калавинка.
Двама мъже, слизащи от върха на планината Коя, където бяха посетили залите и пагодите на Конгобуджи и се поклонили във вътрешното светилище, спряха на малък извит мост между вътрешния и външния двор на храма.
— Нуиносуке — обади се тъжно по-възрастният мъж, — светът наистина е крехък и непостоянен, нали?
По домашно тъканата му наметка и простите хакама можеше да бъде взет за местен самурай, ако не бяха невероятно добрите му саби и това, че неговият спътник бе твърде изискан и пременен за придружител на самурай от селата.
— Нали ги видя? — продължи той. — Гробовете на Ода Нобунага, Акечи Мицухиде, Ишида Мицунари, Кобаякава Кинго — всичките само допреди няколко години бляскави, прочути пълководци. А онези покрити с мъх камъни там горе бележеха погребалните места на великите мъже от родовете Минамото и Тайра.
— Приятели и врагове… всички са заедно тук, нали?
— Всички те не са нищо повече от самотни камъни. Били ли са имена като Уесуги и Такеда наистина велики или ние просто сме го сънували?
— Чувствам се странно след всичко това. Някак си изглежда, че светът, в който живеем, е недействителен.
— Дали е така? Или недействително изглежда самото място?