— Хм-м. Кой знае?
— Кому, предполагаш, е хрумнало да нарече това място Моста на илюзиите?
— Името е добре подбрано, нали?
— Аз мисля, че илюзията е истина, точно както просветлението е действителност. Ако илюзиите бяха недействителни, светът нямаше да може да съществува. Самурай, който отдава живота си на своя господар, не може — дори и за миг — да си позволи да не вярва в нищо. Ето защо дзен, който аз упражнявам, е живият дзен. Това е дзен на покварения свят, дзен на ада. Един самурай, който трепери при мисълта за временността или презира света, не може да изпълнява своя дълг… Стига с това място. Хайде да се върнем към другия свят.
Той тръгна бързо, с учудващо твърда за мъж на неговата възраст крачка.
Щом забеляза монаси от Сейганджи, се намръщи и промърмори:
— Защо трябва да правят това?
Бе прекарал предната нощ в храма; сега около двайсетина млади свещеници бяха наредени отстрани на пътеката, чакащи да го изпратят, въпреки че се беше сбогувал още сутринта, именно за да избегне такъв род показност.
С любезни думи за сбогом мина между двете редици и се забърза надолу по пътя, без да обърне внимание на мрежата от долини, наречена Куджукутани. Едва когато отново навлезе в обикновения свят, си отдъхна. След съзнанието за собственото му способно на грешки човешко сърце мирисът на този свят дойде като облекчение.
— Здравейте, кои сте вие?
Въпросът дойде като изстрел, докато подминаха един завой на пътя.
— Вие кой сте? — попита Нуиносуке.
Добре сложеният, леко мургав самурай, застанал в средата на пътя, вежливо каза:
— Простете, ако съм сбъркал, но вие не сте ли Нагаока Садо, старши служител на господаря Хосокава Тадатоши?
— Аз съм Нагаока. Кой сте вие и как узнахте, че съм тук?
— Казвам се Дайсуке. Аз съм единственият син на Гесо, който се е оттеглил на връх Кудо.
Като видя, че името не събужда никакви спомени, Дайсуке допълни:
— Моят баща отдавна се е отказал от името си, но до битката при Секигахара е бил известен като Санада Саемоносуке.
— Искате да кажете Санада Юкимура?
— Да, господине — С неуместна при неговата външност срамежливост Дайсуке продължи: — Един свещеник се отби през къщата на баща ми тази сутрин и каза, че вие ще дойдете на връх Коя за кратко посещение. Макар да чухме, че пътувате скришом, баща ми реши, че ще бъде жалко да не ви покани да изпиете чаша чай заедно с него.
— Това е много любезно от негова страна — отговори Садо. Присви очи, замисли се около минута и накрая се обърна към Нуиносуке: — Мисля, че трябва да приемем, нали?
— Да, господине — отвърна той без особено въодушевление.
Дайсуке каза:
— Все още е сравнително рано, но баща ми ще сметне за чест, ако вие прекарате вечерта с нас.
Садо се поколеба за миг, чудейки се дали е разумно да приема гостоприемството на човек, смятан от рода Токугава за враг, след което кимна и каза:
— Можем да решим това по-късно, но ще бъде удоволствие за мен да седна с вашия баща на чаша чай. Не си ли съгласен, Нуиносуке?
— Да, господине.
Нуиносуке изглеждаше малко разтревожен, но щом тръгнаха надолу по пътя след Дайсуке, господар и подчинен се спогледаха заговорнически.
От селото при връх Кудо се изкачиха още малко нагоре по планината до имение малко настрана от другите къщи. Мястото бе оградено с ниска каменна стена, покрита отгоре с преплетена трева, по всичко напомняше полуукрепените къщи на по-низшите областни военни повелители, но в края на краищата оставяше впечатление повече за изящество, отколкото за войнственост.
— Баща ми е ей там, в постройката със сламения покрив — каза Дайсуке, щом минаха през вратата.
Вътре имаше малка градина, достатъчна да осигури лук и зеленчуци за сутрешна и вечерна супа. Главната къща се издигаше пред една скала; близо до страничната тераса имаше малка бамбукова горичка, отвъд която се виждаха още две къщички.
Нуиносуке коленичи на терасата пред стаята, в която бе поканен Садо, който седна и отбеляза:
— Много е спокойно тук.
След няколко минути една млада жена, изглежда съпругата на Дайсуке, поднесе чай и излезе.
Докато чакаше своя домакин, Садо огледа околността — градината и долината. Долу беше селото, а в далечината — странноприемниците на градчето Камуро. Мънички цветчета бяха разцъфтели в мъха, пропълзял по надвисналия сламен покрив и се усещаше приятния аромат на рядък тамян. Въпреки че не го виждаше, можеше да чуе потока, течащ през бамбуковата горичка.
Самата стая извикваше усещането за спокойна изисканост — внимателно напомняне, че собственикът на това скромно жилище е вторият син на Санада Масаюки, господаря на крепостта Уеда с доход от 190 000 крини ориз.