Подпорите и гредите на покрива бяха тънки, таванът — нисък. Стената в малката ниша бе направена от грубо замазана червена глина. Вместо цветя в нишата имаше едничко клонче от цъфнала круша, сложено в тясна ваза в жълт и светлозелен цвят. Садо си помисли за „самотния цвят на круша, окъпан от пролетния дъжд“ на По Чю-и и за любовта, която свързвала китайския император и Ян Куей-фей, както за това пише в Чан Хе Ке. Стори му се, че дочува безмълвно хлипане.
Погледът му се премести към надписа, който висеше над нишата. Йероглифите, големи и опростени, гласяха „Хококу Даймиоджин“ — името, дадено на Хидейоши, когато бе обожествен след смъртта си. На едната страна, с много по-малки знаци, бе направена бележката, че това е дело на сина на Хидейоши, Хидейори, когато е бил на осем години. Чувствайки, че ще прояви неуважение към паметта на Хидейоши, ако се обърне с гръб към надписа, Садо само се измести леко настрани. Докато го правеше, изведнъж осъзна, че приятната миризма не идва от сега запален тамян, а е уталожената миризма на тамяна слаган тук всяка сутрин и вечер, за да пречисти стаята в чест на Хидейоши. Можеше да се предположи, че всекидневно се правеше и дар от саке, като за признато шинтоистко божество.
„Аха, помисли си той, истина е, че както се говори, Юкимура е много предан на Хидейоши.“ Това, което не можеше да проумее бе, защо Юкимура не е скрил надписа. Той имаше славата на непредсказуем мъж, мъж на сенките, който се спотайва и чака благоприятния миг да се завърне в средището на държавния живот. Нямаше нужда от напрягане на въображението, за да си представи как гостите по-късно ще докладват за отношението му към правителството на Токугава.
По външния коридор се чуха приближаващи се стъпки. Мъничкият, слаб човек, който влезе в стаята, носеше връхна дреха без ръкави и само една къса сабя, препасана отпред на обито му. Всичко в него говореше за сдържана скромност.
Юкимура падна на колене, поклони се до пода и каза:
— Простете, че пратих сина си да ви доведе и че прекъснах пътуването ви.
Тази проява на смирение накара Садо да се почувства неудобно. От правна гледна точка, Юкимура се бе отказал от високото си положение. Сега той бе само ронин, приел будисткото име Деншин Гесо. Въпреки това беше син на Санада Масаюки, а неговият по-голям брат Нобоюки беше даймио и имаше близки връзки с Токугава. Като обикновен служител, Садо беше с много по-нисък ранг.
— Не би трябвало да ми се кланяте по този начин — каза той, като отвърна на поздрава. — Неочаквана чест и удоволствие е да ви видя отново. Радвам се да открия, че сте в добро здраве.
— Вие също изглеждате добре — отговори Юкимура, който се отпусна, докато Садо все още се покланяше. — Радвам се, че господарят Тадатоши се е завърнал без премеждия в Будзен.
— Благодаря ви. Минаха три години, откакто господарят Юсай премина отвъд, така че той реши, че вече е време.
— Толкова отдавна ли беше?
— Да. Аз самият бях в Будзен, въпреки че нямам никаква представа каква полза би могъл да има господаря Тадатоши от старец като мен. Знаете, че съм служил при баща му и дядо му.
Щом приключиха с любезностите и започнаха да си говорят за това и онова, Юкимура запита:
— Виждали ли сте напоследък нашият дзен-учител?
— Не, от много време не съм чувал нищо за Гудо. Това ми напомня, че именно в неговата стая за медитация ви видях за пръв път. Вие бяхте още момче тогава и бяхте с баща си.
Садо се усмихна щастливо, когато се върна назад във времето, когато бе назначен да надзирава строежа на Шумпоин — сграда, която родът Хосокава бе дарил на Мьошинджи.
— Много буйни глави идваха при Гудо, за да загладят острите ръбове — спомни си Юкимура. — Той ги приемаше всичките, без да го е грижа дали са млади или стари, даймио или ронин.
— Всъщност, мисля си, че той особено харесваше младите ронини — замислено произнесе Садо. — Обичаше да казва, че истинският ронин не търси слава или изгода, не се подмазва с услуги на силните, не се опитва да користи властта в своя полза, не се смята над нравствените преценки. Вместо това е с широк ум като плуващите облаци, бърз на действия като дъжда и доволен в бедността. Никога не си поставя някакви цели и никога не таи злоба и недоволство.
— Вие си спомняте това след всичките тези години? — попита Юкимура.
Садо незабележимо кимна.
— Той също така твърдеше, че да намериш истински самурай е също толкова трудно, колкото да намериш перла в голямото синьо море. Заровените кости на безчет ронини, пожертвали своя живот за доброто на Япония, сравняваше със стълбове, които крепят страната.