Щом каза това, Садо погледна право в очите Юкимура, но последният като че ли не забеляза намека за себе си.
— Това ми напомня — каза той, — че един от ронините, които по онова време седяха в нозете на Гудо, бе някакъв младеж от Мимасака на име Миямото…
— Миямото Мусаши?
— Точно така, Мусаши. Той ме впечатли като много задълбочен човек, въпреки че тогава бе само на двайсет и кимоното му беше винаги мръсно.
— Трябва да е същият.
— Значи го помните?
— Не — едва наскоро чух за него, докато бях в Едо.
— Той е човек, който трябва да бъде държан под око. Гудо казваше, че подходът му към дзен бил обещаващ, затова аз го наблюдавах. После той внезапно изчезна. Година или две по-късно дочух, че той е спечелил блестяща победа срещу дома Йошиока. Тогава, спомням си, си помислих, че Гудо е имал много точна преценка за хората.
— Попаднах на него съвсем случайно. Той беше в Шимоза и даваше на селяните пример как да се защитават срещу грабители. По-късно им помогна да превърнат една пустееща земя в оризище.
— Мисля си, че той може да е истинския ронин, който имаше предвид Гудо — перлата в морето.
— Наистина ли мислите така? Аз го препоръчах на господаря Тадатоши, но се страхувам, че наистина да го открие човек е трудно като да намери бисер. За едно нещо може да бъдете сигурен. Ако такъв самурай заеме служебен пост, това няма да е заради облагите от доходите. Той ще е загрижен доколко неговата работа съвпада с идеалите му. Може да се получи така Мусаши да предпочете връх Кудо пред дома Хосокава.
— Какво?
Садо с кратък смях зачеркна забележката си, сякаш е била грешка на езика.
— Вие се шегувате, разбира се — каза Юкимура. — При сегашните обстоятелства трудно бих могъл да си позволя да наема слуга, още по-малко пък известен ронин. Съмнявам се, че Мусаши би дошъл, дори и да го поканя.
— Няма защо да отричам, — заяви Садо, — а и не е тайна, че родът Хосокава са на страната на Токугава. Всеки знае, че вие сте подкрепата, на която най-много се осланя Хидейори. Щом видях надписа в нишата, останах впечатлен от вашата вярност.
Юкимура, изглежда обиден, отвърна:
— Този свитък ми бе даден от едно лице в крепостта Осака да замести възпоменателния портрет на Хидейоши. Внимавам да се грижа добре за него. Но Хидейоши е мъртъв.
Преглътна и продължи:
— Времената се променят, разбира се. Не е нужно да си много вещ, за да видиш, че за Осака са настъпили лоши дни, докато силата на рода Токугава продължава да расте. Но по природа аз не съм способен да сменям верността си и да служа на втори господар.
— Чудя се дали хората ще повярват, че е толкова просто. Ако мога да говоря откровено, всеки твърди, че Хидейори и майка му ви снабдяват с големи суми всяка година и че с едно махване на ръката сте можели да съберете пет или шест хиляди ронини.
Юкимура се изсмя пренебрежително.
— Няма нито дума вярна в това. Казвам ви, Садо, няма нищо по-лошо от това хората да ви изкарват нещо повече от онова, което сте.
— Не можете да ги обвинявате. Вие отидохте при Хидейоши още съвсем млад и той ви хареса повече от който и да е друг. Разбрах, че са чули баща ви да казва, че вие сте Кусуноки Масашиге или Кун-Мин на нашето време.
— Карате ме да се чувствам неудобно.
— Не е ли вярно?
— Желая да прекарам остатъка от дните си тук, на спокойствие в сянката на планината, където е съхранен закона на Буда. Това е всичко. Не съм човек на бляскавия живот. Достатъчно ми е, да мога малко да разширя нивите си, да доживея да видя родено детето на моя син, да имам прясно направена юфка по време на дъждовния сезон, да ям прясна зеленина през пролетта. Освен всичко това бих желал да имам дълъг живот, далеч от война или слухове за нея.
— Наистина ли това е всичко, което искате? — попита меко Садо.
— Може да се смеете, но аз прекарвам свободното си време в четене на Лао Цзъ и Чуан-цзъ. Заключението, до което достигнах е, че животът е, за да му се наслаждаваме. Без наслада, какъв е смисълът от съществуването?
— Виж ти, виж ти — възкликна с чувство на изненада Садо.
Двамата разговаряха още около час над чаши пресен чай, поднесени от съпругата на Дайсуке.
Накрая Садо каза:
— Опасявам се, че се застоях и ви губих времето с моето бърборене. Нуиносуке, ще тръгваме ли?
— Не бързайте толкова — помоли Юкимура. — Синът ми и жена му са приготвили малко юфка. Бедна селска храна, но аз бих желал да я споделите с нас. Ако имате намерение да спрете в Камуро, имате достатъчно време.
Точно тогава се появи Дайсуке да попита баща си дали е готов да поднасят вечерята. Юкимура се изправи и тръгна напред по коридора, който водеше към задната част на къщата.