След като бяха настанени, Дайсуке предложи на Садо чифт пръчици с думите:
— Страхувам се, че храната не е достатъчно добра, но опитайте все пак.
Съпругата му, несвикнала около нея да има чужди хора, срамежливо поднесе чаша саке, която Садо учтиво отказа. Двамата с Дайсуке останаха още малко, след което се оттеглиха.
— Какъв е този шум, който чувам? — попита Садо.
Звукът приличаше на удари от стан, макар да бе по-силен и с друг оттенък.
— А, това ли? Това е дървено колело за направата на въжета. Съжалявам, че трябва да го кажа, но трябваше да накарам семейството си и слугите да плетат въжета, които продаваме, за да се подпомогнем парично. — После добави: — Ние всички сме свикнали с шума, но за друг човек, предполагам, може би е досаден. Ще им кажа да спрат.
— Не, всичко е наред. Не ми пречи. Не искам да си мисля, че съм станал причина да прекъснете работата си.
Щом започна да яде, Садо се замисли за храната, която в някои случаи сочи състоянието на човека. Тук обаче не откри нищо. Юкимура въобще не приличаше на младия самурай, когото познаваше преди години, а сякаш нарочно бе покрил сегашното си положение с неяснота.
След това си помисли за звуците, които бе чул — кухненски шумове, стъпки и на няколко пъти — звън от броене на монети. Онези даймио, чиито имоти бяха отнети, като правило не бяха свикнали на физически труд и рано или късно скъпоценностите, които можеха да продадат, свършваха. Възможно бе крепостта Осака да не е вече източник на доходи. Все пак, мисълта за Юкимура в затруднено материално положение бе някак си обезпокоителна.
Садо бе наясно, че домакинът му може би се опитва да сглоби откъслеци от разговора, за да си изгради представа как вървят нещата в дома Хосокава, но нямаше сигурен признак за това. Засега правеше впечатление обаче, че Юкимура не го е питал за неговото посещение на връх Коя. Садо би отговорил с готовност, защото в това нямаше нищо тайно. Преди много години Хосокава Юсай бе изпратен от Хидейоши до Сейганджи и доста време останал там. Бе оставил след себе си книги, някои писания и няколко лични вещи: Садо ги прегледа, подреди и уговори с храма да ги изпратят на Тадатоши.
Нуиносуке, който не бе мръднал от терасата, хвърли неспокоен поглед към задната част на къщата. Отношенията между Едо и Осака бяха най-малкото обтегнати. Защо Садо поема подобен риск? Точно сега не можеше да си представи Садо в някаква опасност, но бе чул, че господарят на областта Кии, Асано Нагаакира имал указания внимателно да наблюдава връх Кудо. Ако някой от хората на Асано докладва, че Садо е направил тайно посещение при Юкимура, шогунатът щеше да се настрои подозрително към рода Хосокава.
„Ето сега“, помисли си той, когато вятърът внезапно изви между цветята в градината. Бързо се събраха черни облаци и почна да ръми.
Той побърза надолу по коридора и обяви:
— Заваля, господине. Ако смятаме да тръгваме, мисля, че сега е времето.
Благодарен от възможността да се откъсне, Садо се изправи веднага.
— Благодаря ви, Нуиносуке — каза той. — Непременно трябва да тръгваме.
Юкимура не настоя Садо да пренощува при тях. Той извика Дайсуке и съпругата му и каза:
— Дайте на нашите гости няколко сламени шапки срещу дъжд. А ти, Дайсуке ще ги придружиш до Камуро.
При портата, след като изрази благодарността си от гостоприемството на Юкимура, Садо каза:
— Сигурен съм, че отново ще се срещнем в скоро време. Може би ще бъде някой друг дъждовен ден, а може и да духа силен вятър. Дотогава ви желая най-добро здраве.
Юкимура се усмихна и кимна. Да, в скоро време… за миг всеки един от тях видя в мислите си другия, яхнал кон и носещ копие. В настоящето обаче бяха само покланящият се сред ронещи се прасковени листенца домакин и заминаващият си гост с нашарена на черти от дъжда сламена шапка.
— Няма да вали много — отбеляза Дайсуке, докато вървяха бавно надолу по пътя. — По това време на годината ежедневно има такъв лек дъжд.
Все още обаче облаците над долината Сенджо и върховете на Коя изглеждаха заплашителни и те несъзнателно ускориха крачка.
Щом навлязоха в Камуро, бяха посрещнати от гледката на мъж, вързан заедно с наръчи от съчки на гърба на един кон толкова здраво, че не можеше да помръдне. Конят водеше облечен в бяло монах, който извика Дайсуке по име и се затича към него. Този се престори, че не го забелязва.
— Някой ви вика — обади се Садо и се спогледа с Нуиносуке.
Принуден да обърне внимание на монаха, Дайсуке възкликна:
— О, Риншобо. Съжалявам, не ви видях.
— Идвам направо от прохода Киими — каза монахът с висок, възбуден глас. — Мъжът от Едо — този, за когото ни казаха да внимаваме — ми попадна пред погледа в Нара. Би се доста, но го хванахме жив. Сега, стига да го откараме в Гесо и го накараме да се разприказва, може да разберем…