— Какви ги говориш? — прекъсна го Дайсуке.
— Мъжът на коня. Той е шпионин от Едо.
— Не можеш ли да млъкнеш, глупак такъв! — изсъска Дайсуке. — Знаеш ли кой е човекът с мен? Нагаока Садо от дома Хосокава. Рядко имаме честта да го видим и аз нямам намерение да допусна да ни безпокоиш с глупавите си шеги.
Погледът на Риншобо към двамата пътници издаде изненадата му. „Домът Хосокава!“, едва се сдържа да не извика той.
Садо и Нуиносуке се опитваха да изглеждат спокойни и безразлични, но вятърът силно духаше в дъждовните им шапки, караше ги да пляскат с ръце като жерави с крилата си и почти проваляше усилията им.
— Защо? — попита тихо Риншобо.
Дайсуке го дръпна леко на една страна и му заговори шепнешком. Щом той се върна при гостите си, Садо каза:
— Защо вече не тръгвате обратно? Не бих желал да ви създавам повече труд.
След като остана да ги гледа, докато се изгубят от погледа, Дайсуке каза на монаха:
— Как може да си толкова глупав? Не знаеш ли поне да си отваряш очите, преди да си отвориш устата? Баща ми няма да е доволен от това, което ще чуе.
— Да, господине. Съжалявам. Не знаех.
Независимо от расото си мъжът не бе свещеник. Казваше се Ториуми Бендзо, един от главните служители на Юкимура.
Пристанището
— Гоносуке!… Гоносуке!… Гоносуке!
Йори не можеше да се спре. Викаше името отново и отново. След като намери някои от вещите на Гоносуке пръснати по земята, бе убеден, че той е мъртъв.
Мина едно денонощие. Йори ходеше замаян, забравил за изтощението си. Ръцете, краката и главата му бяха опръскани с кръв, кимоното му — лошо раздрано.
В някакъв пристъп вдигаше понякога поглед към небето и извикваше:
— Готов съм!
Или пък поглеждаше надолу и проклинаше.
„Полудял ли съм?“, помисли си, внезапно усетил студ. Като се огледа в локва вода, разпозна собственото си лице и почувства облекчение. Бе обаче сам и нямаше никой, към когото да се обърне. Само наполовина вярваше, че е все още жив. Когато се бе събудил в дъното на рова, не можеше да си спомни къде е бил последните няколко дни. Въобще не му хрумна да се върне до Конгоджи или Коягю.
Погледът му падна върху някакъв преливащ с цветовете на дъгата предмет — фазан. Усети във въздуха дъх на дива лоза и седна на земята. Докато се опитваше да осмисли това, което става с него, слънцето завладя ума му. Представяше си, че е навсякъде — отвъд облаците, сред планинските върхове, в долините. Премести се в коленичило положение, скръсти ръце, затвори очи и почна да се моли. Когато няколко минути по-късно отвори очи, първото нещо, което видя, бе част от океана, син и мъглив, между две планини.
— Момченце — попита нечий майчински глас, — добре ли си?
— А?
Изненадан, Йори обърна хлътналите си очи към две жени, които с любопитство го наблюдаваха.
— Какво мислиш, че му има, майко? — попита по-младата, като гледаше с погнуса към Йори.
По-възрастната с озадачен вид отиде до Йори и като зърна кръвта по дрехите му, се намръщи.
— Тези рани не болят ли? — попита тя.
Йори поклати глава. Жената се обърна към дъщеря си и каза:
— Той изглежда разбира какво му говоря.
Попитаха как се казва, откъде идва, къде е роден, какво прави тук и на кого се е молил. Малко по малко, докато напрягаше ума си да намери отговорите, спомените на Йори се върнаха.
Сега много по-съчувствено настроена, дъщерята, която се казваше Оцуру, каза:
— Нека да го вземем в Сакай с нас. Може да ни свърши работа в магазина. На подходяща възраст е.
— Това май е добро хрумване — каза майка й, Осей. — Дали ще дойде?
— Ще дойдеш… нали?
Йори кимна и потвърди:
— А-ха.
— Ела с нас тогава, но ще трябва да носиш багажа.
Йори прие забележката им с кратко изсумтяване, но иначе по пътя надолу по планината, по селския път и в Кишивада не каза нищо. Отново попаднал сред хора обаче, той стана разговорлив.
— Къде живеете? — попита.
— В Сакай.
— Това наблизо ли е?
— Не, близо е до Осака.
— Къде е Осака?
— Ще вземем кораб оттук и ще отидем до Сакай. Тогава ще разбереш.
— Кораб! Наистина ли?!
Развълнуван от тази възможност, Йори се разбъбри за няколко минути, като им разказа как се е возил на няколко сала по пътя от Едо до Ямато, но въпреки че океанът не е далеч от родното му място в Шимоза, никога не е излизал в морето с кораб.
— Това ще те зарадва, а? — попита Оцуру. — Обаче не би трябвало да казваш на майка ми „леличко“. Ще се обръщаш към нея с „госпожо“.