— Не, в крайна сметка няма да идваш с мен. Жените и не искат да чуят за това. Ха!
Разговорът му с Осей и Оцуру имаше обаче едно положително следствие. Точно на следващия ден Йори бе изпратен в съседното храмово училище. Беше му разрешено да носи сабята си в училището, и нито Сахей, нито другите му причиняваха по-нататъшни неприятности.
Но момчето все още не можеше да се успокои. Докато бе, вътре, очите му често се стрелкаха към улицата. Всеки път, когато преминаваше някоя млада жена, далечно напомняща на Оцу, цветът на лицето му се сменяше. Понякога той изтичваше навън да погледне по-отблизо.
Една сутрин в началото на деветия месец, огромно количество товар започна да пристига с лодки от Киото. До средата на деня пред канцеларията се бе образувала висока купчина от сандъци и кошници. Знамената определяха багажа като собственост на самураи от дома Хосокава. Те бяха в Киото по работа, подобна на тази на Садо в планината Коя — да се грижат за посмъртните дела на Хосокава Юсай. Сега седяха, пиеха ечемичен чай и се разхлаждаха — някои в канцеларията, други под стрехите навън.
На връщане от училище Йори не стигна по-далеч от улицата. Спря се и пребледня.
Коджиро, разположен върху голяма кошница, казваше на Сахей:
— Много е горещо тук навън. Нашият кораб все още ли не е пристигнал?
Сахей погледна списъка в ръцете си и посочи към кея.
— Вашият кораб е „Тацумимару“. Точно ей там е. Както можете да видите, още не е натоварен, така че вашите места на борда не са готови. Съжалявам.
— Бих предпочел да чакам на палубата. Би трябвало да е по-хладно там.
— Добре, господине. Аз ще отида и ще проверя как вървят нещата.
Без даже да има време да избърше потта от челото си, Сахей забърза по улицата, където забеляза Йори.
— Какво правиш тук, та се пулиш, все едно си глътнал остен? Иди да прислужваш на пътниците. Чай, студена вода, топла вода — дай им всичко, каквото поискат.
Йори отиде до един навес в началото на пътеката покрай склада, където вреше вода. Вместо обаче да се заеме с работата си, той остана да се взира в Коджиро.
Сега Коджиро обикновено бе наричан Ганрю — име, което звучеше по-скоро като на учен и повече прилягаше на сегашната му възраст и положение. Бе понатежал и по-улегнал. Лицето му бе напълняло, някога пронизващите му очи — ведри и необезпокоени. Вече не използваше острия си език, който в миналото му бе довлякъл толкова много неприятности. Достолепието на неговата сабя някак бе станало част от самия него.
Едно от следствията на това бе, че той постепенно бе приет от останалите самураи. Те не само говореха почтително за него, но и действително го уважаваха.
Облян в пот, Сахей се завърна от кораба, извини се отново за дългото чакане и обяви:
— Местата в средата на кораба все още не са готови, но тези на носа са.
Това означаваше, че пешите войници и младите самураи могат да се качат на палубата. Те започнаха да прибират вещите си и напуснаха в група. Останаха само Коджиро и шест-седем по-възрастни мъже, всички заемащи различни важни постове в имението на рода Хосокава.
— Садо не е дошъл още, нали? — каза Коджиро.
— Не, но скоро трябва да пристигне.
— Скоро слънцето ще почне да грее от запад — каза Сахей на Коджиро. — По-хладно ще ви е, ако се преместите вътре.
— Мухите тук са ужасни — оплака се Коджиро. — Жаден съм. Мога ли да получа още една чаша чай?
— Веднага, господине.
Без да става, Сахей извика към навеса с топлата вода:
— Йо, какво правиш? Донеси малко чай за гостите.
Бързо се върна към списъка си, но като се сети, че Йори не беше отговорил, понечи да повтори заповедта си. Тогава видя, че момчето се приближава бавно с няколко чаши на поднос.
Йори предложи чай на офицерите с учтив поклон към всеки. Щом застана пред Коджиро с последните две чаши, каза:
— Моля, заповядайте малко чай.
Коджиро разсеяно протегна ръката си, но когато очите му срещнаха тези на Йори, внезапно я отдръпна. Изненадан, той възкликна:
— О, това е…
Йори разтегли уста в усмивка и го прекъсна:
— Последният път, когато имах лошия късмет да се срещна с вас, беше в Мусашино.
— Какво каза? — изграчи Коджиро, с тон който твърде малко подхождаше на сегашното му положение.
Понечи да добави нещо, когато Йори извика:
— О, значи ме помниш! — и захвърли подноса в лицето му.
— Ох! — извика Коджиро и сграбчи Йори за китката.
Въпреки че подносът не го улучи, малко от горещия чай попадна в лявото му око. Останалата част от течността се разля по гърдите и скута му. Подносът се тресна в един ъглов стълб.
— Копеленце! — извика Коджиро.