Забеляза три джонки, заобиколили „Серафим“ на почтително разстояние, като чакали около ранен лъв. Ако корабът покажеше и най-слаб признак, че е в състояние да ги подгони, те щяха да се втурнат към плитчините на лагуната и сигурността на кораловите рифове, където големият съд не би могъл да ги преследва. Вързан за камарата развалини, виснали във водата през едната му страна, „Серафим“ не можеше да поеме галс срещу вятъра, а тласкан от него и течението, наближаваше фаталните коралови рифове.
Аболи видя, че Големият Дениъл и група моряци вече въртят брадвите, за да освободят кораба. Опита да извика за помощ, но те бяха твърде увлечени в работата си и гласът му не можа да надмогне шума от тъпите удари на брадвите и даваните с висок глас команди. После изведнъж съзря корпуса на една лодка да се подава от борда на „Серафим“ и бързо да слиза към водата. Хората веднага загребаха като луди към мястото, където Том и Аболи се държаха за счупената фокмачта. Аболи забеляза с удивление, че на руля е седнал Хал. Явно бе предал командването на кораба в ръцете на Нед Тайлър, за да може сам той да се притече на помощ на синовете си. Стана на крака и завика към Аболи:
— Къде е Дориан? За Бога, видя ли го някъде?
Аболи не можа да събере достатъчно въздух в измъчените си дробове, за да отговори. Лодката стигна при тях и трима души се протегнаха, за да ги извадят от водата. Положиха Том върху дъските на палубата и отново се хванаха за веслата. Аболи забеляза с облекчение, че Том прави опит да седне и се наведе да му помогне, докато Хал повтаряше въпроса си:
— За Бога, Аболи, къде е Дориан?
Все още неуспял да събере сили, Аболи посочи към облака барутен дим. Хал скочи върху скамейката и пазейки без усилие равновесие, заслони очи срещу отразените от водата лъчи на ранното слънце.
— Ето го! — извика той с дива радост, а после се обърна към гребците: — Давайте, момчета! Колкото можете! — Лодката започна да набира скорост под напора на дългите весла, насочена към мястото, където на четвърт миля от тях се виждаше като мъничко петънце главата на Дориан.
Това внезапно и прибързано отдалечаване на лодката от безопасната близост на „Серафим“ изглежда привлече вниманието на хората от една легнала в очакване джонка. Някой посочи главата на Дориан и възбудените викове на арабите долетяха до ушите на гребците. Кормчията на джонката натисна огромното кърмово весло с всичка сила и тя обърна нос. Екипажът се втурна да завърти голямото триъгълно платно и джонката се понесе към детето, в надпревара с лодката от „Серафим“.
— Греби! — изрева Хал, като осъзна опасността.
Аболи пусна Том и скочи към скамейката. Избута един от гребците и натисна веслото с цялата тежест на огромното си тяло. Мускулите му се издуха и затрептяха от усилието.
— Всички заедно, греби! — Той забърза ритъма и лодката се хвърли напред, разцепи вълните с нос и опръска гърбовете на гребците, напрегнати в усилие да стигнат първи при Дориан.
И тогава една голяма вълна издигна момчето, за да види приближаващата го лодка. Дориан вдигна ръка и им махна. Не бяха достатъчно близо, за да различат израза на лицето му, но той очевидно не бе забелязал прокрадващата се зад гърба му джонка.
— Плувай, момче! — извика Хал. — Плувай към нас! — Но Дориан не можеше да го чуе. Махна им още един път вяло с ръка и те разбраха, че силите го напускат. Утринният бриз беше слаб и непостоянен. Лодката се движеше по-бързо от джонката, но разстоянието между тях и Дориан бе по-голямо.
— Печелим, момчета! — окуражи ги Хал. — Ще стигнем преди тях.
Усети вятърът да бръсва бузата му, после, замря, за да духне отново по-силен и решителен. Видя как под напора му водната повърхност потъмнява, как минава над главата на Дориан и издува платното на джонката като мях за вино. Тя се хвърли напред, а носът й разпени водата под лъчите на утринното слънце.
Дориан бе чул изглежда виковете на арабите от приближаващата го джонка, защото изви глава към тях, а после заплува с вяли плясъци на уморените си ръце, в усилие да се измъкне от пиратите и да стигне своите в лодката. Едва напредваше през къдравата неспокойна вода.
Потресен, Хал преценяваше разстоянията и скоростта на двата съда и разбра, че няма да победят в това състезание.
— Греби! — ревна той отчаяно. — Сто златни лири, ако стигнем първи! Греби! За Бога, греби!
В джонката имаше поне двадесет души. Беше грозен малък съд с парцаливо, кърпено и мърляво платно. Боята му висеше на парцали, а външната обшивка приличаше на зебра от изпражненията на екипажа. Един от тях вдигна дългата си кремъклийка и се прицели над стесняващата се ивица вода към тях. От дулото на старинното оръжие излезе бял дим и Хал чу куршумът да свисти покрай ухото му, но това не го накара дори да трепне.