Алф Уилсън прекара една от лодките през проход в кораловия риф и влезе в спокойните води на лагуната — оттам беше по-лесно за хората, въоръжени с брадви и ножове, да се изкатерят на рифа. Докато водата бушуваше и кипеше около тях, те се държаха здраво за мачтата.
В същото време петима сред най-добрите плувци, водени от Аболи и Големия Дениъл бяха доплували до рифа от лодките и катерите, със завързани тънки въжета около кръста си. Подадоха краищата на хората, пристигнали вече при мачтата и безпрепятствено се завърнаха в лодките.
Тънките въжета бяха използвани за изтегляне на по-дебели и здрави до заклещената мачта. След като краищата им бяха завързани за ствола й, малките лодки започнаха опити да изтеглят от рифа дългата шестдесет фута мачта.
Всички лодки имаха по два екипажа, така че умореше ли се единият, другият да може да заеме мястото му без прекъсване. Най-напред обраха луфтовете по въжетата и когато те се изпънаха, натиснаха едновременно здраво весла. Хората с брадвите сечаха въжета и платна, които се бяха здраво омотали около ръбове и зъбери по рифа, мъчейки се с всички сили да освободят мачтата от мъртвата хватка. Веслата пенеха морската вода, докато лодките дърпаха упорития си товар. Мачтата помръдна, после се плъзна няколко ярда и хората закрещяха победоносно, но тя веднага спря, заклещена така, както и преди. Тежката работа трябваше да започне отначало. Малко по малко коралът неохотно отстъпваше, но Хал трябваше три пъти да сменя екипажите, преди мачтата най-после да се измъкне от рифа и да я изтеглят в по-дълбоки води.
Алф Уилсън прибра хората си, които още се държаха за мачтата. Когато ги издърпаха от водата, ръцете и краката им бяха цели изпорязани от безмилостните корали. Хал знаеше, че много от тия рани ще гноясат — коралът беше отровен като змия.
Слънцето вече залязваше. Хал отново смени гребците и малките лодки се отправиха в дългия си път отвъд носа към безопасността на залива. С тегления тежък товар, те сякаш не помръдваха от мястото си върху водата. Сякаш напълно без полза оставаха усилията на ръце и крака и напразно тропическото слънце изгаряше до кървавочервено напрегнатите гърбове, и всуе капеше обилна пот върху дъските под скамейките на гребците. Спъвани от товара си лодките напредваха инч по инч към върха на носа, но когато се опитаха да го заобиколят, течението здраво ги захапа и повече не ги пусна.
Докато се бореха с него, слънцето залезе. Макар да бяха близо до пълно изтощение, макар всеки мускул в телата им да се късаше от болка, а очите да отразяваха мъката от страхотните усилия, те не можеха да спрат за отдих. Стореха ли го, течението щеше незабавно да ги изхвърли върху рифа. За да вдъхне сили на хората, Хал свали жакета и ризата си и хвана едно гребло. Нито мускулите на гърба, нито кожата на дланите му бяха привикнали с тая тежка работа, както бяха привикнали хората му. След първия час, той щеше да изпадне в транс от болка, а дръжката на веслото вече бе станала хлъзгава и лепкава от кръвта на ожулените му длани. Но страданието от тази болка, както и хипнотичният ритъм на гребането — тегли-отпусни, — му помогнаха да откъсне мислите си от по-дълбоката болка, причинена от загубата на сина му.
Малко преди полунощ, приливът започна да работи в тяхна подкрепа. Те бавно заобиколиха носа и се плъзнаха в закрилата на лагуната. Най-накрая съзряха кротко легналия над котвата си, в лунна светлина, „Серафим“. Неподвижното огледало на залива бе изпъстрено с отраженията на звездите. След като привързаха мачтата за корпуса на кораба, малцина имаха сили да се изкачат по въжената стълба. Повечето се свиха на дъното на лодките, заспали мъртвешки сън, преди да са допрели глава до палубата.
Хал се изкачи с усилие на волята до палубата при Нед Тайлър, който го очакваше до релинга. В светлината на фенера очите му изразяваха уважение към изтощения от работа Хал и окървавените му длани.
— Сега ще извикам лекаря да Ви прегледа.
Пристъпи към Хал, за да му помогне да се качи, но той го спря с поглед.
— Къде е Том? — попита дрезгаво. — Къде е синът ми?
Нед погледна нагоре и проследил погледа му, Хал видя малка фигура високо горе на главната мачта.
— Не е мръднал оттам, откакто пуснахме котва — съобщи Нед.
— Нека хората получат по глътка ром на закуска, мастър Тайлър — нареди Хал, — но ги събудете призори. Бог ми е свидетел, че са заслужили почивка, но не мога да им я дам. Не и преди „Серафим“ отново да е готов за плаване.