— Мярка пет. — Навлизаха в канала.
— Пуснете буй номер едно! — заповяда Хал. Лотсменът в носа прехвърли буя през борда, котвеното му въженце просъска и като се обърна назад, Хал видя боядисаното в бяло буренце да подскача в килватера им. То ще му служи за ориентир, когато извежда от канала пленения „Минотавър“. Обърна се и присви очи към стените на крепостта, бялнали се в лунната светлина. — Сега! — каза той през зъби и направи първия завой. Останалите лодки го последваха.
— Мярка четири.
— Много близо до външния риф. — Хал завъртя леко руля, за да държи средата на канала.
Изведнъж в гласа на лотсмена се появи сдържана тревога:
— Мярка две!
Едновременно с това предупреждение Хал долови очертанията на рифа, тъмни и заплашителни, като притихнал звяр точно отпред. Рязко натисна руля и заобиколи смъртоносното препятствие на косъм.
— Мярка седем! — съобщи лотсменът с облекчение. Преминали бяха кораловите челюсти и сега пореха гладките води на залива, в който лежаха нищо неподозиращите кораби на врага.
— Пусни буй номер две! — прошепна Хал и той застана по средата на протока, за да бележи пътя им за отстъпление. Погледна назад. Лодките се пръсваха ветрилообразно.
Пред всяка бе поставил определена задача. Хал щеше да завладее „Минотавър“. Вторият катер под командата на Големия Дениъл отиваше към холандския кораб, а двете лодки щяха да подпалят всичко останало в пристанището. Хал насочи катера към големия кораб на Източноиндийската компания, легнал в най-дълбоката част на залива, точно срещу форта. Дай да видим сега, как си върши работата вахтеният, помисли Хал в очакване да чуе сигнал за тревога. Но „Минотавър“ си оставаше висок, тъмен и безмълвен, докато те застанаха под кърмата и хвърлиха кука към вантите му.
Аболи се изкатери пръв. С двуглава брадва в ръка той стъпи на палубата — босите му крака го носеха почти без шум — и затича напред, докато зад гърба му се изсипваше целият екипаж на катера. Към средата на палубата един пазач се надигна с мъка от мястото, където кротко бе спал. Явно още неразбуден напълно, той се олюляваше на краката си.
— Кой си ти? — попита, с изтънял от тревога глас, пазачът. — Не те познавам! — Грабна подпряния до него мускет.
— Почивай в мир! — пожела му Аболи и брадвата разцепи въздуха с диво свистене. Намери пазача в основата на врата и го преряза цял. Главата клюмна напред и се търкулна през гърдите, докато тялото се поколеба преди да рухне на палубата. Въздухът напусна дробовете с шумно гъргорене и от прерязаната трахея шурна кървав пенест фонтан.
Аболи прекрачи трупа и с десетина дълги крачки стигна до здраво опънатото котвено въже, прокарано през клюза. Огледа се и съзря Хал вече на руля. Останалата част от екипажа на „Минотавър“ беше изклана без особен шум и облечените в роби трупове заемаха разнообразни пози по палубата. Като погледна нагоре, той видя, че повечето моряци от „Серафим“ пъплеха по вантите или вече бяха на реите. Двата кораба бяха правени в една и съща корабостроителница и такелажът им беше почти идентичен. В движенията на хората не се забелязваше колебание или объркване.
Когато главното платно се разгъна като пеперуда от пашкул, Аболи вдигна с две ръце брадвата високо над главата си и я стовари с все сила. Острието се заби дълбоко в палубата, а срязаното котвено въже издаде звук на скъсана дебела струна.
„Минотавър“ се олюля под напора на нощния бриз, докато натискът от издутите платна и принудата на руля, го накараха да потръпне. Хал завъртя колелото към щирборда и корабът се подчини на вятъра нежно като любовница.
Едва тогава Хал успя да се огледа за останалите лодки. На палубата на холандския кораб се водеше сражение. Чуваха се стоманените удари на саби в ятаган, донесе се немощен вик на пронизан в сърцето човек. Платната се опънаха и големият кораб също пое към изхода от залива.
В тоя момент проблесна светлина, която се разгаряше все повече, докато освети ярко палубата на „Минотавър“. Хал ясно различи чертите на Аболи, поел през палубата към него. Обърна се и видя, че най-близкия до него европейски кораб гори. Хората на Алф Уилсън се бяха качили на палубата му, избили екипажа и хвърлили натопени в катран запалени факли в трюмовете и такелажа му.
Пламъците обхванаха корпуса и се метнаха към мачтите. Огънят се разнасяше като по барутен фитил, хвърляйки ядни искри срещу тъмното небе. Стигна привързаните към реите събрани платна и избухна във висока огнена кула над върховете на палмите по брега.
Хората на Алф се хвърлиха в лодката и стръвно загребаха към следващия съд, чийто екипаж осъзна опасността и не чакаше да го подканват. Гръмнаха един-два пъти напосоки, захвърлиха оръжието и се метнаха през борда. Зацепиха като обезумели водата към брега, оставяйки разпенени следи.