От известно време усещаше воня, която ставаше непоносима в горещата влага на гората. Когато излязоха на открито, Хал спря така внезапно, че хората зад него се блъснаха в гърба му. Въпреки цялото напрежение на момента, ужасяващата гледка на екзекуциите го накара да замръзне. Обгорелите от слънцето трупове, виснали от трипоидите си, бяха гротескно издути от собствените си газове, а някои се бяха разпукали като презрели плодове. Покриваше ги гъмжило едри мухи, преливащи във всички оттенъци на синия цвят.
Хал не можа да попречи на погледа си да премине по всичките в търсене на един по-малък труп с червена коса и като не видя каквото търсеше, усети как свилата се в стомаха му топка се разсейва. Насили волята си и продължи сред висналите тела, без да обръща внимание на жужащия облак, който се надигна отвсякъде и докосваше лицето му с пърхащи крилца.
Аболи и Том го очакваха под дърветата в противоположния край на откритото пространство.
— Можем ли да тръгваме? — викаше Том на тридесетина стъпки от него. Двамата с Аболи, както и придружаващите ги трима други, бяха облечени в арабски одеяния и с чалми на главите. Хал видя, че лицето на сина му изразява нетърпение и решителност, а в десницата си държи оголена сабя. Отново го бодна чувството за вина, задето се бе огънал пред увещанията на Том и му позволи да отиде с Аболи. Единственото оправдание беше, че само Том бе ходил при крепостта и знаеше откъде малка група смелчаци би могла да прехвърли стената й. Освен това, Том знаеше и в коя килия държат Дориан. Преоблечени като корсари, те щяха да се опитат да стигнат до него и да го защитят по време на кръвопролитната битка за превземане на крепостта.
Хал стисна Аболи за ръката и изсъска:
— Дръж Том под око! Не му позволявай да направи някоя глупост! Прикривай му тила непрекъснато!
Аболи отвърна с тъмен поглед и не благоволи да отговори. Хал продължи:
— Не му позволявай да се катери по стената, преди да сме привлекли всяка жива душа откъм източната й страна!
Аболи прошепна грубо:
— Вършете си работата, Гундуане, аз си знам моята.
— Започвай я тогава! — леко го побутна Хал и се загледа след малката група. Том и Аболи тичаха рамо до рамо отпред, а останалите ги следваха през гората към по-отдалечения край на крепостта.
Щом изчезнаха, Хал погледна към крепостната стена, едва-едва надничаща над върховете на дърветата и проточи врат, заслушан в звуците на канонадата. Макар тази част от острова да бе покрита с облаци барутен дим, чиято смрад сякаш лепнеше по гърлата, бумтенето на оръдията започваше да заглъхва. Нед бе извел „Серафим“ и „Минотавър“ в по-безопасни води.
Хал хвърли поглед назад и се убеди, че въпреки трудния преход през гората, моряшката колона идваше стегната и стройна, само с неколцина изоставащи. Поведе ги нататък и стигна Големия Дениъл, спрял в края на гората.
През поляната, на сто и петдесет крачки от тях, се издигаха петдесетфутовите стени на цитаделата. Арковидните крила на портата бяха затворени, дебелите им талпи — укрепени с железни гвоздеи. По бойниците не се забелязваха защитници. Вероятно всички бяха на западната стена, обстрелвана от корабите. Докато ехтяха последните оръдейни залпове, Хал дочу пискливите им далечни викове на радост, при вида на отдалечаващите се кораби.
— В момента имаме предимство — обърна се Хал към Големия Дениъл, — но трябва да действаме много бързо, ако искаме да се възползваме от изненадата.
Отзад прииждаше колоната моряци, приведени под теглото на товара си. Задъхани и потънали в пот, те се тръшваха на земята и надигаха меховете с вода, поемайки я на дълги жадни глътки. Хал тръгна сред тях, като ги насърчаваше и изпращаше на позиции в края на гората.
— Навеждайте глави и стойте в сенките! Прегледайте си зарядите и не стреляйте, докато не ви дам знак!
Групата с петте тежки сандъка барут бе изостанала в ариергарда, но ето че най-после и те пристигнаха, провесили всеки петдесетфунтов сандък на прът, носен от двама. Подредиха ги на земята и двамата с Дениъл започнаха да приготвят фитилите им.
Хал ги бе отрязал колкото се може по-къси и това бе много рискована работа, понеже няма два еднакво дълги фитила, които да изгарят за едно и също време. Те причукваха всеки фитил с дръжките на ножовете си в опит да разпределят експлозива равномерно, после ги пъхваха в специално пробити за целта дупчици. И секундите бяха скъпи, нямаха време да проверяват, дали всеки фитил е поставен съвсем както трябва. Ако един ги подведеше, оставаха още четири, които да взривят адската машина.
— Готово ли е? — вдигна поглед Хал.
Големият Дениъл затъпкваше последния фитил с помощта на парченце катран.