— По-готово от това, здраве му кажи.
— Пали! — заповяда Хал и Дениъл удари кремъка с огнивото. Праханта хвана. Поднесоха огъня към фитила и видяха как затлея и запращя.
— На рамо! — нареди Хал и петима свежи мъже, подбрани заради изключителната си сила, се надигнаха от местата си и приближиха. Зад тях чакаше втора редица, готова да хукне и поеме сандъчетата, ако носачът се препъне или падне от куршум на мускет, изстрелян от защитниците на крепостта.
Хал изтегли сабя и отиде до края на гората. Погледна отвъд поляната. Все още нямаше и помен от стража по стените. Пое си дълбоко дъх и напрегнат като стоманена пружина викна:
— След мен, момчета!
Без викове и крясъци, те затичаха към портите. Босите стъпала на моряците затъваха дълбоко в меката почва под тежестта на товара, но те преодоляха разстоянието бързо и бяха почти стигнали, когато от стената се разнесе вик и изстрел. Хал забеляза една чалма и насочено към тях димящо дуло на кремъклийка. Разстоянието бе късо и куршумът намери един от моряците право в оголените гърди. Раненият се просна в цял ръст върху пясъка и сандъкът падна от рамото му.
Големият Дениъл тичаше само на стъпка отзад. Наведе се и го грабна като да бе сламка. С него под мишница, той прескочи умиращия и стигна портите пръв. Остави сандъка до пантите и махна към останалите:
— Насам! Донесете ги тук!
Когато първият пристигна задъхан и хъхрещ, Големият Дениъл го освободи от товара му и викна:
— Бягай назад към гората! — Сложи сандъка върху другия и пое следващия с думите: — Добра работа, момко. — Постави и третия сандък върху останалите.
На стената вече се бе скупчила ревяща тълпа араби, които стреляха безразборно по бягащите към прикритието на гората хора на Големия Дениъл. Още един падна в пясъка и около него започнаха да се вдигат прашни фонтанчета — арабите от стената се мъчеха да го довършат с мускетите си. Скритите между дърветата моряци също откриха огън. Техните куршуми отчупваха парчета от кораловите блокчета на стената, които се сипеха по главите на застаналите пред масивната порта моряци.
Хал коленичи до Големия Дениъл, когато той постави на купа и петото сандъче. Духна края на тлеещия фитил в ръката си и той с готовност се разгоря.
— Бягай, Дени — каза Хал на едрия мъж. — Аз ще имам грижа за останалото.
Но Големият Дениъл също държеше запален фитил.
— Да ме прощавате, капитане, ама няма да стане. — Коленичи до Хал и допря огънчето до фитила на единия сандък. Хал се отказа да губи време в разправии и се зае със същата работа. Без излишна припряност те запалиха и петте фитила, след което почакаха, за да се убедят, че горят добре.
Половината гарнизон вече се тълпеше над главите им, като стреляше към края на гората. Четиристотин английски моряка крещяха и изпращаха унищожителни залпове към бойниците на крепостната стена.
Хал и Дениъл бяха защитени от малък перваз, който минаваше под бойниците, но щом побегнеха назад, щяха да попаднат право под дулата на арабите, докато тичат през поляната към гората. Хал хвърли последен поглед към съскащите фитили — огънят бе стигнал на инч от дупките в буретата — и скочи на крака с думите:
— Мисля, че е време да си тръгваме.
— Не виждам причини за бавене, капитане — ухили се с оголени венци Големият Дениъл и двамата хукнаха рамо до рамо през празното пространство.
В същия миг силата на виковете отгоре се удвои и всеки арабин от стената насочи оръжието си към тях. Тежките оловни топчета свистяха покрай ушите им и се забиваха дълбоко в пясъка до петите им. Откъм гората се носеха окуражителни викове и толкова ожесточени изстрели, както и откъм бойниците.
— „Серафим“! — крещяха моряците. — Давай, Дени! Тичайте, капитане!
Времето спря за Хал. Също както под вода, всяко движение сякаш отнемаше цяла минута. Гората като че си оставаше все на едно и също разстояние, а изстрелите се сливаха в оловна градушка.
И ето, Големият Дениъл бе улучен и то не от един, а от два куршума едновременно. Единият удари коляното му отзад, счупи костта и кракът се сгъна като дърводелски метър. Другият го намери в хълбока и счупи бедрената кост в горната й част. Падна в пясъка с усукани и безпомощни крака.
Хал изтича няколко стъпки, докато осъзнае, че е сам. Спря и се обърна.
— Бягайте! — викна му Големият Дениъл. — Не можете ми помогна! И двата ми крака заминаха. — Лицето му бе цяло в пясък, очите и устата — пълни. Хал хукна към него в бурята от мускетен огън.
— Не! Не! — изрева Големият Дениъл и от устата му се разхвърча облак слюнки. — Бягайте назад, глупако! Бягайте!