Хал стигна до него и се наведе към раменете му. Опита се да го повдигне и бе ужасен от теглото на огромното тяло. С двата си извадени от строя крака, Дениъл не можеше да му помогне. Хал си пое дълбоко дъх, промени захвата и напъна отново. Този път успя да надигне тялото на Дениъл от земята и се опита да пъхне рамо под мишницата му.
— Безполезно е — промълви Големият Дениъл в ухото му, сгърчен от болка, докато счупените краища на бедрото му се отъркаха едно в друго. — Бягайте, спасявайте се!
На Хал не му стигна въздух за отговор, затова напрегна сетни сили и опънал всяка фибра на мускули и сухожилия, повдигна Дениъл. От усилието му притъмня, а през мозъка му минаха мълнии, но огромната фигура на Дениъл бавно се отлепи от земята и той прегърна Хал през раменете с дясната си ръка. Останаха в това положение един дълъг миг, вкопчени един в друг, неспособни да мръднат и крачка.
— Вие сте луд — прошепна Големият Дениъл с устни на инч от ухото на Хал. — Барутът ще гръмне всеки миг…
Зад бойница на високата стена един арабски мускетар насипа шепа едър черен тютюн в дулото на оръжието си и натика отгоре му платнен тампон. Куршумът стискаше между зъбите си. Представляваше безформено парче чугун, който той сам бе изпилил до облата, подходяща за цевта форма. Изплю го в дулото и с помощта на дървен шомпол го натика навътре. После обърна оръжието и постави дългата му цев в каменната основа на бойницата. Насочи с треперещи пръсти тънка струя ситен барут в подсипа и запъна докрай петлето.
Когато вдигна приклада до рамото си и погледна над стегнатата с бронзови пръстени към ложата цев, видя фигурите на двамата неверника на поляната, все още неподвижно вкопчени един в друг като любовници.
Внимателно се прицели в допрените им една до друга глави и силно дръпна твърдия спусък. Петлето се спусна и кремъкът даде искра под резкия металически удар. Барутът в подсипа пламна с пуфтене и бяло облаче пушек и за миг стрелецът помисли, че мускетът ще откаже, но той изрева оглушително и подскочи в ръцете му, като го блъсна силно в рамото.
Очуканото парче чугун започна да се превърта във въздуха щом се видя на свобода извън дулото на мускета. Полетя към мястото, от което Хал и Големият Дениъл се мъчеха да се измъкнат. Изпратено бе към главата на Хал, но така загуби височина при полета, че за малко изобщо нямаше да го удари. В крайна сметка попадна в глезена, отнесе част от петата и разби дребните костици на ходилото.
Щом стъпалото бе избито изпод крака му, Хал рухна под теглото на Големия Дениъл и двамата останаха така един до друг на земята.
— Бягайте! В името Божие, Бягайте! — крещеше Големият Дениъл в лицето на Хал. — Сандъците ще гръмнат всеки миг!
— Не мога! — избъбри през болката си Хал. — Удариха ме! Не мога да стана!
Големият Дениъл се подпря на лакът и погледна крака на капитана си. Мигом забеляза, че раната е осакатяваща и насочи поглед към пирамидата от барутни сандъци под арката на портата, само на тридесет фута от мястото, където лежаха.
Огънчето на един от фитилите бе стигнало катраненото топче върху дупката на сандъка. Експлозията беше въпрос на секунди. Големият Дениъл прегърна Хал в мечешките си обятия и легна отгоре му.
— Слизай от мене, дяволите да те вземат! — заблъска се Хал под чудовищното тегло, но в тоя миг най-долното сандъче експлодира и предизвика избухването на останалите четири.
Двеста и петдесет фунта черен барут изгоря в едничък взрив и силата на ударната вълна бе катастрофална. Тя откърти тежките порти от пантите им и запрати раздробените талпи навътре в двора. Разруши каменната арка и превърна бойниците в лавина от коралови блокове, оръдия и прах. Двадесетина или повече араби се свлякоха с нея, мачкани и погребвани под развалините.
Пушек и прах се издигнаха на двеста стъпки право в небето, където застинаха в заплашителните очертания на градоносен облак. Ударната вълна помете поляната и удари лицето на гората, като откърши дебели клони, огъна палмовите дървета и раздра листвениците им като ураганен вятър.
Големият Дениъл и Хал лежаха по средата на пътя й. Тя ги прегази с валяк от прах и парчетии. Изтръгна въздуха от дробовете им и ги затъпка в земята като с копита на побесняло стадо биволи. Хал усети как се издуват тъпанчетата му, а ударът се стовари право в мозъка. Загуби сетивата си и му се стори, че се превърта през някакво черно пространство, а главата му цепят мълнии. Върна се бавно от това далечно и мрачно място, а наранените му тъпанчета ревяха и свиреха в спомен за ужасяващия тътен, но през всичките тия звуци той долови безплътния боен вик на своите моряци, тръгнали от гората в атака. Те минаха като един покрай мястото, където лежеше и стигнаха разрушената порта. Скупчиха се там, като се блъскаха един друг през купищата отломъци, но накрая си пробиха път през пушек и прах, за да плъзнат из двора на крепостта. С оголени саби и провесени езици като на хрътки, подгонили елен, те се нахвърлиха върху ошашавените защитници на крепостта в дивата оргия на опиянение от битката.