— Търпение, Клебе!
Том се мъчеше да се освободи от хватката му.
— Не можем да чакаме повече! Трябва да отидем при Дори!
Аболи поклати глава.
— Дори и ти не можеш да се изправиш сам срещу хиляда души.
Том погледна към прозорчето, зад което знаеше, че е окован Дориан.
— Трябва да му дойде наум, да даде някакъв сигнал, да ни покаже къде се намира. Да размаха риза или нещо такова. — Но веднага го оправда: — Той е още дете. Невинаги се сеща какво да направи.
Кресчендото на ожесточена мускетна стрелба се донесе откъм далечния край на цитаделата.
— Чуваш ли, Клебе? — удържа го Аболи, — баща ти и Дени поставят заряда пред портата. Няма да чакаме дълго.
После експлозията продъни тъпанчетата им, а тътенът ги оглуши. Висок стълб прахоляк се издигна във висините и се изду като градоносен облак. Из него се премятаха разни парчетии, късове скали и горящи предмети, които оставяха димни следи на фона на синьото небе. Том видя едно бронзово оръдие да се извисява на сто фута във въздуха. Човешки тела и откъснати крайници излитаха още по-високо, заедно с дебели греди и други отпадъци.
Преди Том да дойде на себе си, Аболи се изправи и закрачи през празното пространство към крепостта. Том скокна и хукна след него, но полите на арабската дреха се плетяха в краката му, така че успя да го настигне чак при стената на цитаделата.
Аболи коленичи и направи стреме със сключените пръсти на двете си ръце. Без миг бавене, Том стъпи в него с огромния си ботуш и Аболи го вдигна високо към клоните на една смокиня, впила корени и стебло във фугите между отделните блокове на стената. Том се катереше като маймуна — не го спираха нито чифтът пистолети, затъкнати в пояса, нито ножницата на сабята, която го удряше през краката. Аболи и другите трима го следваха по петите, но Том стигна горния край на стената преди тях. Добра се до място, където бе започнала да се срутва и прехвърли крак през ръба.
Изпречи му се смаяно кафяво лице. Един арабин не се бе поддал на общия порив, предизвикан от глъчката при крепостната порта. С вик на изненада той отскочи при внезапното появяване на Том и се опита да насочи мускета си към него. Извитите петлета на оръжието се закачиха в гънка на робата му и докато той се бореше с тях, сабята на Том излетя от канията като птица. Острието преряза гласните струни на арабина, така че следващият му вик си остана само намерение. Отстъпи няколко крачки и падна, с размахани ръце, от петдесет фута във вътрешния двор зад гърба си.
Докато Аболи и тримата моряка прехвърляха стената, Том бързо огледа стените и двора на крепостта. През гъстите облаци прахоляк и пушек прозираха неясните очертания на арабите, които бягаха от развалините на портите. Подивяла от ужас тълпа се мъчеше да си пробие път по стената, надалеч от димящия ад, който, до преди миг, беше главна порта на цитаделата.
И ето, през взривените двери се изля друга ревяща тълпа — тичаха английските моряци. Те се препъваха из отломъците и се катереха по стълбищата, за да налетят върху пиратите по стената. Последваха два-три мускетни изстрела и Том видя един моряк да пада от стълбата. После двете страни се смесиха в ревяща и виеща, сечаща и мушкаща маса от биещи се мъже.
Том потърси с поглед баща си из тълпата. Обикновено той изпъкваше и в най-голямата бъркотия, с високия си ръст и черна брада, но сега не можа да го открие. Нямаше и време да гледа повече.
— Насам! — викна той и поведе хората си към най-отдалечените от портата стълби. Робите им осигуряваха добра защита и арабите ги пропускаха край себе си, без да им обръщат внимание. Том стигна необезпокояван средата на стълбището. Там видя аркообразен вход, който водеше към вътрешността.
Охраняваха го двама пазачи. Единият се опули срещу европейските черти и светли очи на Том и вдигна ятагана си високо над главата. С див вик стовари извитото острие към главата на противника си.
Том се дръпна с приклякане и нанесе бърз и елегантен контраудар. Сабята потъна дълбоко в гърдите на арабина. Когато я измъкна, въздухът напусна със свистене пробития гръден кош през раната и мъжът падна на колене. Аболи уби втория пазач със същата бързина. Прескочиха труповете и нахлуха в тесен и неосветен коридор.
— Дори! — викна Том. — Къде си? — Захвърли чалмата от главата си — повече не се нуждаеше от маскировка. Искаше Дориан да го познае. — Дориан! — отново извика той. Гласът му прокънтя някак неестествено в коридора, а в отговор чу многоезичен брътвеж.
От двете страни на коридора се виждаха вратите на десетина или повече килии. Оригиналните врати сигурно отдавна бяха изгнили, защото бяха заменени с нови, грубо сковани от сурови талпи, решетъчни рамки. Том видя призрачно бледи, брадати лица да надничат през отворите в тях и ноктести ръце да се протягат умолително към него. Веднага разбра, че това са пленници от завладените кораби. Дориан трябваше да е сред тях. Душата му запя.