— Дориан!
Един глас се обади на английски:
— Бог да Ви благослови, сър, всички се молехме час по-скоро да дойдете!
Аболи измъкна тежката греда, с която бе залостена вратата и затворниците се изсипаха от тясната си каменна килия в коридора. Том почти потъна в човешкия парцалив и вонящ поток, с мъка си проби път и продължи да наднича в останалите килии.
— Дориан! — надвика общата врява той. Мъчеше се да прецени в коя килия бе видял брат си, но не можа да се ориентира.
Сграбчи един от освободените затворници и завика в лицето му, като в същото време го разтърсваше за раменете:
— Има ли тук едно малко бяло момче с червена коса?
Човекът го погледна сякаш виждаше луд, измъкна се и хукна след останалите към вътрешния двор. Том стигна до последната килия в края на коридора. Вратата бе открехната и той влезе в тясно помещение с каменни стени. Беше пусто. На пода имаше тюфлек натъпкан с палмови листа и с това се изчерпваше цялата мебелировка на помещението. През тесния процеп в противоположната на входа стена се процеждаше слънчев лъч и Том бързо отиде до него. Погледна към залива и двата кораба в открито море.
— Тази е! — промърмори той. Скочи на перваза под прозорчето и надникна навън. Видя лианата недалеч от лицето си. — В тази килия бяха затворили Дори. Но къде е сега?
Скочи на пода и се огледа. Към стената бяха циментирани железни гривни за оковаване на пленници. Целите стени бяха изпъстрени с надписи, надраскани в меките блокчета. Видя португалски имена и дати от преди век, обрасли с мъх и плесен. Имаше и по-съвременни добавки с арабски букви и той разчете една извадка от седемнадесетата сура на Корана, която му бе позната, защото Алф Уилсън го бе карал да я учи наизуст: „Седемте небеса и земята и всичко по тях, свидетелстват за Неговата Слава“. Отдолу личеше друга драсканица, направена с тока на колан или друг метален предмет. Тя бе скоро издълбана с разкривен детски почерк: „Дориан Кортни — 3-ти февруари 1691“.
— Бил е тук! — високо извика Том. — Аболи, Дори е бил тук!
Аболи се появи на вратата, като я запълни цяла с огромното си черно тяло.
— А сега къде ли е, Клебе?
— Ще го намерим!
Том се забави само колкото да изхлузи робата, която пречеше на движенията му и да я захвърли в ъгъла. След това се втурнаха назад по коридора към ярката светлина на деня. Битката продължаваше да бушува в двора под тях, както и по стената, но от пръв поглед личеше, че защитниците на крепостта са разгромени. Стотици от тях бяха избягали през разрушените порти и захвърлили оръжие, бягаха към гората. Други бяха сгащени в различни ъгли. Някои молеха на колене пощада, но Том видя и други, които се хвърляха от стените, вместо да се опълчат срещу сабите на англичаните. С издути като балони бели роби, те политаха с вой към земята.
Някои обаче продължаваха съпротивата. Една групичка от десетина души бе заела източния бастион и предизвикателно ревеше: „Аллах акбар!“ — „Аллах е велик!“. Под погледа на Том, англичаните налетяха върху им, изклаха ги набързо и оставиха труповете да се валят по бойниците.
Том отчаяно търсеше да зърне мъничка фигура с червена къделя на главата, но от братчето му нямаше и следа. Някаква жена изкачваше тичешком стълбата срещу Том. Черното фередже бе отвято от вятъра и главата й оставаше непокрита. Беше почти дете. Дългите й черни коси се развяваха около изпълненото с ужас лице, а въгленовите очи бяха като на подгонена от хрътки сърна. С възбудени викове и смях, подире й търчаха четирима английски моряка. Ризите им бяха мокри от кръвта на избитите от тях, а покритите с кървави капки лица лъщяха, зачервени от похот.
Стигнаха момичето на върха на стълбата и го тръшнаха на земята. Трима го притиснаха към каменните плочи и вдигнаха полите на дългата роба. Показаха се стройни кафяви крака и гладък корем. Четвъртият моряк разкопча бричовете си и се хвърли върху й.
— Разработи ни дупката, приятел! — насърчаваха го другарите му. На Том и през ум не му бе минавало, че подобен ужас е възможен. Като кандидат за посвещаване в Ордена на Свети Георги и Светия Граал, той бе обучаван, че войната е благородно занимание, а всички войни са галантни рицари. Понечи да се намеси, но Аболи стисна китката му в железния си юмрук.
— Остави ги, Клебе! Това е правото на победителя. Нашата задача е да намерим Бомву. — Използва прякора, който бе дал на Дориан и който на езика на гората означаваше „Червения“.