— Как се казвате, стари татко? — попита Том, като се стремеше да вложи уважение във въпроса си.
Старецът се стресна, че му заговориха на арабски, но отговори на поставения му въпрос:
— Казвам се Бен Абрам.
— Имате вид на учен или свят човек — поласка го Том.
Възрастният мъж отговори и тоя път:
— Аз съм лекар.
— Имаше едно момче на острова. Дванадесетгодишно с червена коса. Заловено от Ал Ауф. Знаете ли го?
— Знам го — отвърна Бен Абрам и сърцето на Том щеше да изхвръкне от гърдите му.
— Той ми е брат. Къде се намира сега? На острова ли е? — попита нетърпеливо, но Бен Абрам поклати глава.
— Няма го. Ал Ауф го продаде в робство.
Най-накрая получи и потвърждение за хвалбите на Ал Ауф. За миг му се стори, че няма да може да понесе тежестта на удара.
— Накъде го пратиха? Как се казва човекът, който го е купил?
Бен Абрам отново поклати глава, но очите му отбягнаха погледа на Том.
— Не знам — прошепна той.
Том разбра, че го лъжат и ръката му посегна към сабята. Щеше да изтръгне истината от стареца със сила, но веднага прецени правилно волята и решимостта в изражението и интуицията му подсказа, че насилието няма да даде резултат.
За да спечели време, започна да разглежда крепостните стени отвътре. Всички бойници и стълби бяха осеяни с трупове на мъртви араби, а мнозина ранени се гърчеха в прахта между тях. Викна към кормчията, който командваше охраната:
— Този човек е лекар. Върнете му дрехите и нека се погрижи за ранените противници!
— Слушам, мастър Кортни. — Морякът докосна чело. Том се извърна отново към Бен Абрам:
— Мнозина от вашите имат нужда от помощта Ви. Можете да отидете при тях.
— Нека Аллах Ви възнагради за състраданието! — Бен Абрам се изправи и навлече робата, хвърлена му от кормчията. Под погледа на Том, старецът забърза към стената и коленичи до един тежко ранен, легнал в подножието на едно стълбище.
Сега трябваше да намери баща си и да му съобщи ужасната новина за Дориан. Том отново се огледа и тръгна към разрушената порта. По пътя спираше всеки срещнат моряк от „Серафим“ с думите:
— Къде е капитанът? Виждал ли си го?
Никой не можа да му отговори. Том се разтревожи. В този миг съзря край портата капитан Андерсън. Лицето му аленееше, а капитанът ревеше като ранен бик. Опитваше се да организира подивелите си моряци в групи, които да започнат да изнасят пиратската плячка от складовите помещения. Някои вече бяха помъкнали денкове и сандъци към портата, за да ги подредят там, преди да бъдат пренесени към залива и натоварени в чакащите кораби.
Том приближи. Андерсън се извърна към него и чертите му омекнаха по начин, който накара сърцето на Том да се свие.
— Убих Ал Ауф — извиси глас той, за да надвика тълпата. — Аболи носи главата му. — Том посочи към едрия черен мъж и окървавения товар през рамото му.
— Света майко! — възкликна Андерсън смаян. — Е, това се казва добра работа! А аз се чудех, къде се е сврял главорезът му с главорез. Тоя вързоп ще струва цяла лака в Лондон.
— В края на стената има врата. В дъното на коридора зад нея по едни стълбички се стига до помещение, в което са складирани сандъци, пълни със златни монети. Един Бог знае колко злато е натрупал там Ал Ауф. Капитан Андерсън, струва ми се, че ще е най-разумно да изпратите там някой офицер, преди нашите момчета да са започнали самообслужването.
Андерсън извика кормчията си и му даде нареждания. Подбрал на бърза ръка петима моряка, офицерът хукна натам, а Том получи възможност да зададе въпроса, който пареше на езика му:
— Да сте виждал баща ми, капитане? Търсих го навсякъде. Би следвало да е тук.
Андерсън погледна към Том и напрегнатите му черти се отпуснаха от жал.
— Удариха го, момко. Видях го да лежи след експлозията при портата.
След като лошото му предчувствие се потвърди, Том усети как някаква ледена ръка сграбчва сърцето му.
— Къде е той, сър?
— За последен път го видях при портите. — Гласът на Андерсън бе пресипнал. — Съжалявам, момко, но от онова което видях, мисля че с положителност е убит.
Том се втурна безпаметно, забравил дори Дориан в този миг. Изкатери се по развалините на портата и видя едно обезобразено тяло да лежи пред нея. Изтича и падна на колене до него. То беше така жестоко осакатено, без дрехи, с одрана кожа, че Том нямаше представа чие е. Внимателно извърна ударената глава.
— Дени — тихо промълви той и очите му се напълниха със сълзи. До тоя момент не си бе давал сметка, колко много обича едрия мъж. Преглътна сълзите си. Отблизо смъртта беше по-грозна и от най-кошмарните му сънища. Очите на Дениъл бяха широко отворени и втренчени, налетяни от сини мухи. Том ги прогони с ръка и склопи очите с пръсти. Изправи се неуверено и забеляза застаналия до него Аболи.