— И може би пак ще видите моя брат?
— Всичко е в ръцете Божии.
— Ако Бог позволи, ще предадете ли на брат ми една вест?
— Вашият брат е много красиво и храбро момче — усмихна се Бен Абрам при спомена за него. — Аз го наричах моето малко червено лъвче. Заради добрината, която проявихте към мен, както и заради моята привързаност към него, аз ще му предам вашата вест.
— Кажете на брат ми, че ще остана верен на смъртоносната клетва, която съм му дал. Никога няма да я забравя, дори и в смъртния си час.
67.
Дориан седеше на сламеника, проснат върху каменния под. Единствен източник на свеж въздух бе тесният процеп срещу него. Оттам проникваше по някой порив на мусона и правеше задуха донякъде поносим. Когато наостреше слух, дочуваше гласовете на другите затворници, оковани в килиите по протежение на тесния коридор. Приглушеният им ропот избухваше от време на време в ядни викове срещу пазачите араби или в гневни разправии помежду им. Бяха като натъпкани в тесни клетки кучета, а гнетящата жега превръщаше тези по природа агресивни моряци в истински убийци. Предния ден бе чул страхотна караница в съседната килия, а после един от затворниците бе удушен, под окуражителните възгласи на съкилийниците си. Дориан потръпна при тоя спомен и се отдаде на заниманието, с чиято помощ разчиташе да надвие мъчителното еднообразие на пленничеството. Дълбаеше името си в стената, като за целта използваше брънка от оковите на краката си. Мнозина негови предшественици бяха оставили спомен за себе си в меките коралови блокове на стената.
— Може би някой ден Том ще види този надпис и ще разбере, какво се е случило с мен — прошепна той и продължи да чегърта стената.
Тъмничарите го оковаха едва предния ден. Отначало го оставиха свободен, но вчера го хванаха при опит да се измъкне през амбразурата. Дориан не се обезкуражи от тридесетте фута, разделящи процепа от земята и бе успял да провре горната част от тялото си през отвора, когато зад гърба му се разнесоха уплашени викове и тъмничарите го вмъкнаха обратно за глезените.
Държаха го здраво, а той се мяташе като риба на сухо.
— Ал Ауф няма да има милост за нас, ако неверническото кутре се нарани. Донесете окови! — Един ковач смали прангите, за да не се изхлузват от тънките му глезени. — Гледайте желязото да не го прежули! Ал Ауф ще убие всеки, който одраска кожата му или откъсне и косъм от червената му коса.
Ако не се смятат оковите, отнасяха се към него внимателно и с уважение. Две забулени жени го извеждаха всяка сутрин на двора, въпреки съпротивата му. Събличаха го, мажеха тялото му с благовонни масла, а после го къпеха в един басейн с дъждовна вода. На борда Дориан бе карал по цели месеци без баня. От една страна, нямаше достатъчно вода за подобни глезотии, а от друга, всички моряци бяха убедени, че прекомерно честото миене лишава кожата от естествените й мазнини, поради което е нездравословно. Мюсюлманите проявяваха някаква неестествена слабост към прекомерните грижи за личната хигиена — Дориан ги гледаше, как се мият по пет пъти на ден, преди да извършат ритуалните си молитви — и макар това да бе очевидно опасно за здравето му, нямаше как да се спаси от всекидневното водно мъчение. Дори започна да очаква с нетърпение тия проблясъци в отегчителното всекидневие на пленничеството и всеки следващ път, изразяването на дълбока неприязън към изтезанието му струваше все по-големи усилия.
Понякога правеше вяли опити да ухапе някоя от жените, особено когато се занимаваха с по-интимни части от анатомията му. Те скоро свикнаха с това и избягваха атаките му, като се заливаха от смях. Не преставаха да се възхищават от червените му коси и не спираха да ги разресват, галят и сплитат в дебели венци на главата му. Сменили бяха смрадливите му дрипи с чиста бяла роба.
Изобщо, за него се грижеха добре. Сламеникът му бе застлан с мека овча кожа. Дадоха му копринена възглавница и лоена лампа, за да осветява дългите часове на нощта. Постоянно имаше на разположение стомна вода, винаги студена, поради изпаренията през порите на глинения съд. Жените го хранеха по три пъти на ден и макар отначало да се закле, че напук на тях, ще се остави да умре от глад, уханията на храната, която му носеха, бяха непреодолимо изкушение за младежкия му апетит.
Макар че самотата на съществуването му беше трудно поносима, той си даваше сметка, че трябва да е благодарен, че не е захвърлен в някоя от останалите килии. И баща му, и Том го бяха предупреждавали какво може да се случи на едно хубаво малко момче, ако попадне в ръцете на гнусни и покварени мъже.
Веригата му беше достатъчно дълга, за да стига перваза под прозорчето и макар да имаше възможност да стъпва върху него, за да гледа навън, вече нямаше как да повтори опита си за бягство. Когато не се трудеше върху надписа на стената, той гледаше часове наред към лагуната, в която бе закотвена флотилията на Ал Ауф. Жадуваше да зърне крайче от горните платна на „Серафим“ в далечния син хоризонт. „Том ще дойде“, обещаваше си сам всяка сутрин, загледан към изсветляващия океан.