— Благодаря на Бога, задето Ви сварвам в такова добро разположение на духа, сър Хенри — приветства го Андерсън и седна в посочения му до койката стол.
Том напълни за двамата по чаша мадейра.
— Искаш ли да Ви оставя насаме, татко? — попита Том, докато му подаваше чашата.
— Разбира се, че не — бързо отвърна Хал и се обърна към Андерсън: — Синът ми пое командването за времето, през което съм нетрудоспособен.
Том го погледна втренчено. За първи път се споменаваше на глас за промяната в статута му.
Във всеки случай, Андерсън не показа каквато и да било изненада.
— Том пази честта на фамилията, сър Хенри.
— Стига сме Ви занимавали с нашите островитянски работи. — Хал направи опит да се изправи още, но бе пронизан от силна болка. Той се сгърчи и отпусна върху възглавниците. — Нямам търпение да чуя разказа Ви за всичко, което се е случило след нашата раздяла.
— Нося само добри новини. — Прекалената сдържаност и скромност не се числяха сред качествата на Андерсън. — Плаването към Цейлон мина без каквито и да било премеждия. Умряха само десетина пленници. Ван Грооте, холандският губернатор в Коломбо, ни оказа радушен прием. Отстъпчивостта му в преговорите бе неописуема. Явно се бяхме появили тъкмо навреме, защото неотдавнашна епидемия от вариола бе намалила драстично броя на обитателите в робските му тъмници. За щастие, бях информиран за това обстоятелство, преди да започнем пазарлъка, така че съумях да договоря много прилична цена.
— Колко?
— Тридесет и седем лири на глава — отвърна самодоволно Андерсън.
— Моите поздравления, капитан Андерсън. — Хал протегна ръка. — Това е значително повече от очакваното.
— Добрите новини не свършват дотук — усмихна се Андерсън. — Едрата шарка и набезите на Ал Ауф из тия води не позволили на Ван Грооте да транспортира голяма част от канелената реколта за последните две години. Складовете му бяха натъпкани до пръсване. — Андерсън намигна. — Вместо да взема платежно до банката в Амстердам за дължимата срещу робите сума, аз натоварих кораба с канела, при много изгодна цена. Няма никакво съмнение, че инвестицията ни ще се удвои, когато доставим стоката в Лондон.
— Още един път трябва да дам израз на възхищението си от вашата находчивост и здрав разум. — Разказаното от Андерсън видимо повиши настроението на Хал. Том не бе виждал баща си така въодушевен и жизнен от деня на раняването му. — Вятърът е благоприятен за курс към Добра Надежда. Трябва да вдигнем платна веднага, щом вашият „Йомен“ е готов. Кога смятате, че ще можем да потеглим?
— Имам няколко случая на скорбут на борда, но мисля, че хората бързо ще се оправят на сушата. Трябва само да попълня запасите си от вода и да натоваря малко кокосови орехи. Мисля, че една седмица ще ми бъде достатъчна.
След четири дни корабите вдигнаха котва и един по един се изнизаха през прохода. Щом излязоха в открито море, опънаха всички платна и взеха курс на юг, за да минат през Мозамбикския проток и да продължат към най-южната точка на африканския континент.
През първите няколко седмици времето се задържа ясно, а вятърът благоприятен. Здравето на Хал се подобряваше в привичните условия на плаването и уютното полюшване на „Серафим“. Той всеки ден репетираше с Том ритуалите на Ордена на Свети Георги и Свещения Граал, подготвяйки го за посвещаване в рицарски сан. Напредъкът на неговия син му носеше особена радост.
След изтичане на първата седмица, Том нареди да се направи дневно ложе върху слънчевата половина на юта, където изнасяха баща му, за да усети отново полъха на вятъра и докосването на слънчевите лъчи по лицето си. Макар Том да носеше изцяло отговорността за „Серафим“, той намираше всеки ден време и за баща си. За тези дни усети, че привързаността му към него е станала по-силна от когато и да било в миналото. Разговорът им често се насочваше към Дориан и плановете им за неговото спасяване. Сватбата на Гай и Керълайн стана предмет на разговор само един път. За изненада на Том, баща му се отнесе към него като към зрял мъж.
— За теб е напълно ясно, Том, че това дете може да е твое, а не на Гай?
— И аз това си мисля — отвърна Том, прикривайки доколкото можеше смущението си с отговор, толкова прям, колкото бе и въпросът на баща му.
— Опасявам се, че в лицето на Гай си спечелил враг. Пази се от Гай! Той не прощава обиди и способността му да мрази е неизчерпаема.
— Съмнявам се, че въобще някога ще се срещнем отново. Той е в Индия, а аз… е, аз ще бродя из океаните.
— Съдбата понякога ни изиграва мръсни номера, Том, и океаните могат да се окажат не толкова безкрайни, колкото си мислиш ти.