— Ти си добър и любящ син, Уилям, но не плачи още за мен! Дори на тия гробокопачи тук — посочи той четиримата прочути хирурзи заобиколили леглото, — няма да им бъде толкова лесно да ме уморят. — Хал направи опит да се засмее. Смехът прозвуча някак кухо в екливото помещение. Никой от докторите не се усмихна.
— Любовта ми към теб се усилва от гордостта, която ме преизпълва заради завоюваната от теб слава. Кога ще заемеш мястото си сред лордовете, татко?
— В близките няколко дни — отвърна Хал. — И в качеството си на мой най-голям син, ти ще наблюдаваш удостояването ми с високата чест.
— Сър Хенри — намеси се един от докторите, — не смятаме, че ще бъде разумно да отивате в Камарата на лордовете в това състояние. Дълбоко сме загрижени…
Уилям скочи на крака и се нахвърли върху лекаря, преди той да изложи опасенията си.
— Дрън-дрън, човече. И последният глупак би видял, че баща ми има достатъчно сили, за да се отзове на призива на своя суверен. Аз ще бъда до него всеки момент. Всяко негово желание ще изпълня със собствените си ръце.
След четири дни слугите свалиха Хал по стълбите в носилка, а край нея сновеше неспокойно Уилям. Каретата на лорд Чайлдс чакаше готова пред парадния вход, а Том и Аболи стояха зад кордона конници, които щяха да я ескортират.
Лакеите оставиха носилката на земята до каретата и за момент настъпи объркване, понеже никой не знаеше какво да прави по-нататък. Том бързо излезе напред, като избута брат си с рамо и преди докторите да успеят да се намесят, вдигна с лекота баща си и влезе в каретата с измършавялото тяло на ръце.
— Татко, това е неразумно. Подлагаш силите си на огромно изпитание с това пътуване — прошепна той в ухото му, докато го настаняваше и завиваше с дебел губер.
— Кралят може да замине за континента заради войната и кой знае кога ще се върне отново.
— Тогава нека ние с Аболи те придружим — примоли се Том. — Уилям е забранил.
— Той ще се погрижи за мене — отвърна Хал, като придърпа около раменете си лъскавите кожи. — Ти трябва да останеш тук с Уолш, за да пазиш интересите ни при търга. Много разчитам на тебе, Том.
Том знаеше, че истинската причина за този отказ, бе нежеланието на баща му да се събират двамата братя на едно място.
— Както кажеш, татко! — примири се той.
— Щом приключи тая работа с лордовете и търгът свърши, можем да се приберем в Хай Уийлд и да обмислим, как да спасим Дориан.
— Ще очаквам завръщането ти тук — обеща Том и излезе от каретата.
Уилям се качи, седна до баща си, кочияшът изплющя с камшик и екипажът затрополи през портите навън.
Том се обърна към Аболи:
— Стига му, дето Черният Били ще го тръска насам-натам в тая таратайка. Няма да му позволя същото на връщане към Хай Уийлд. Тоя разбит път да Девън ще го довърши. Трябва да откараме татко до Плимут с кораб. Морето е по-подходящ път за него, а и ние с теб ще се грижим за него по-добре.
— Нямаш кораб, Клебе — напомни му Аболи. — „Серафим“ и „Минотавър“ принадлежат на Компанията.
— Тогава ще наемем друг.
— В Канала е пълно с френски капери.
— Ще ни трябва нещо малко и бързо. Достатъчно малко, за да не възбужда апетита им и достатъчно бързо, за да се измъкнем при нужда.
— Мисля, че познавам собственика на такъв съд — отвърна замислен Аболи. — Освен, ако нещо се е променило, докато ни нямаше.
75.
Наддаването във великолепната сграда на Компанията, разположена на „Леденхол стрийт“, продължи четири дни. Том седеше до мастър Уолш, за да записва ставките за отделните стоки.
Главната тръжна зала бе оформена като циркова арена. Концентрични редици пейки се издигаха от катедра, поставена на нисък подиум в средата. Пейките бяха така претъпкани от търговци, техни секретари и деловодители, че нямаше място за всички желаещи да влязат. Мнозина бяха успели да се доберат единствено до правостоящи места край стената, но и те участваха ентусиазирано, като крещяха ставките си и размахваха високо каталози, за да привлекат вниманието на аукционера.