— Не изпитвате ли угризения, като търгувате с французите по време на война? — попита озадачено Том.
— Все някой трябва да го прави — отвърна Люк. — Иначе, откъде бренди за храбрите ни войничета? Аз съм патриот. — Това бе казано сериозно и Том не го подложи на съмнение. Той си мислеше за казаното по повод на френските търговски кораби, натъпкани със стока.
Когато „Гарванът“ швартова на плимутския кей, видяха че Уилям е удържал думата си. Беше изпратил голяма карета с меки ресори и слуги, готови да качат Хал в нея. Потеглиха с умерена скорост към Хай Уийлд и през целия път минаваха край групички мъже и жени, селскостопански работници, миньори и арендатори, наизлезли да приветстват с „добре дошъл“ Негово Превъзходителство лорд Кортни. Хал настоя да седне, за да могат да го виждат, а когато забележеше познато лице, караше кочияша да спре, за да стисне ръка на човека през прозореца.
Когато завиха през портите и каретата заскърца по алеята към къщата, всички слуги наизлязоха по стълбите. Някои от жените плачеха, заради състоянието на Хал, а мъжете поздравяваха с дрезгави гласове.
— Исус е с Вас, милорд! Сърцата ни се радват за благополучното Ви завръщане у дома.
Елис Кортни, съпругата на Уилям, чакаше на най-горното стъпало. Държеше бебето на ръце, мъничко създание с червено сбърчено личице. То заскимтя кисело, когато майка му го положи за момент в ръцете на Хал, но той се усмихна гордо и целуна бебето по темето, увенчано с гъста черна коса.
Прилича на маймуна, помисли си Том. После се вгледа внимателно в лицето на Елис. Макар да не бе имал възможност да я опознае, когато се омъжи за Уилям, той я бе харесал, воден от инстинкта си. Беше хубава и весела, а сега едва я позна. Излъчваше някаква меланхолия. Очите бяха пълни с тъга и макар кожата все още да бе свежа и гладка като на праскова, изразът на лицето оставаше загрижен. Когато внесоха Хал вътре, тя се забави на стълбите, за да поздрави Том.
— Добре дошъл у дома, братко! — Целуна го по бузата и направи реверанс.
— Имаш хубаво бебе. — Том го докосна с непохватни пръсти и бързо ги дръпна, когато бебето заскимтя отново. — Хубаво като майка си — допълни той неубедително.
— Благодаря, Том — отвърна тя с усмивка, а после снижи глас, за да не я чуят слугите: — Трябва да говоря с теб! Не сега, но при първа възможност. — Извърна се бързо и подаде бебето на една дойка, а Том последва баща си по стълбите.
След малко мина по коридора към задните стаи. Стигна до стаята на Дориан. Отвори вратата и застана на прага. Остра болка го прониза, докато оглеждаше малкото помещение. Имаше усещането, че братчето му е излязло току-що. Боядисаните в ярки цветове униформи на оловните му войничета блестяха строени по роти върху перваза на прозореца, а над леглото висеше направеното от Том хвърчило. Спомените бяха твърде болезнени. Затвори безшумно вратата и се спусна по задното стълбище.
Промъкна се през кухнята и конюшните, за да затича леко към параклиса на хълма. В криптата беше тъмно и прохладно. Едничък лъч светлина падаше през отвора на куполовидния й таван. Забеляза с облекчение ковчега с тялото на дядо си, положен на пода до каменния саркофаг, приготвен преди толкова време за него. Благополучно бе завършил дългото плаване от Бомбай през Добра Надежда до дома. Приближи ковчега, сложи длан върху капака му и прошепна:
— Добре дошъл у дома, дядо! Тук ще се чувстваш по-удобно, отколкото в пещерата на оня далечен и див бряг.
После тръгна покрай каменните гробове, докато стигна средния. Спря пред него и прочете надписа на глас:
— Елизабет Кортни, съпруга на Хенри и майка на Дориан. Взета от морето, преди да разцъфти напълно. Почивай в мир!
— Дориан го няма днес. Но скоро ще дойде — високо каза Том. — Кълна се!
Продължи към саркофага на собствената си майка, надвеси се над капака му и целуна студените мраморни устни на релефния й образ. После коленичи и промълви:
— Ето, че се завърнах, мамо. Гай е добре. Той е в Индия, работи за Компанията на Джон. Женен е. Жена му, Керълайн, ще ти хареса. Хубаво момиче с приятен глас. — Приказваше й, като да бе жива и остана до саркофага, докато слънчевият лъч довърши своя кръг по каменните плочи и накрая угасна, потопил подземието в полумрак. Изкачи се опипом по стълбите и излезе в нощта.
Изправи се загледан към притъмнелите очертания на така познатите и толкова чужди днес хълмове. Зад тях съзря далечното море. То сякаш го мамеше отвъд мигащите светлинки на пристанището. Изпълваше го усещането, че е отсъствал цял един живот, но вместо да се успокои, цялото му същество бе обладано от изгарящото желание да тръгне на път. Африка беше някъде далеч и натам го дърпаше неспокойното му сърце.