— Искам да видя Елис.
Понечи да си проправи път, но в тоя момент чу гласа на Елис:
— Том, върви си, моля те! Не мога да говоря с теб сега. — Гласът й бе пълен с болка и сълзи. — Моля те, Том, послушай съпруга ми! Не можеш да влезеш вътре.
— Е, вярваш ли ми сега? — попита презрително Уилям. — Елис не иска да те види. — Отстъпи навътре и затвори вратата.
Том остана на мястото си, без да знае какво да прави. Вдигна ръка, да почука отново, но гласът на баща му го спря. Хал пак го викаше:
— Ела тук, Том! Искам да те видя!
Извърна се от вратата и отиде край бащината постеля.
— Татко, чух…
— Нищо не си чул, Том. Нищо.
— Обаче чух. — Гласът на Том беше пълнен с обида и гняв.
— Затвори вратата! Искам да ти кажа нещо. — Том се подчини и пак застана до леглото.
— Има едно нещо, което трябва да помниш докато си жив, Том. Никога не бива да се месиш в отношенията между мъж и жена. Елис принадлежи на Уилям. Той може да прави с нея каквото пожелае и ако ти застанеш помежду им, той има право да те убие. Нищо не си чул.
Когато слезе за вечеря, Том още кипеше от гняв. Върху дългата полирана маса имаше три прибора и Уилям бе заел вече мястото си начело.
— Закъсняваш, Томас — каза той с безгрижна усмивка, красив и натруфен с тежка златна верига около врата и рубинена брошка на гърдите. — Ние в Хай Уийлд сядаме в осем часа за вечеря. Моля те, да се съобразяваш с реда в тая къща, докато си неин гост!
— Хай Уийлд е родният ми дом — възрази студено Том. — Аз не съм гостенин.
— По въпроса може да се разисква, но аз заемам противоположно становище.
— Къде е Елис? — Том посочи с поглед празното място от ляво на Уилям.
— Съпругата ми е неразположена — спокойно отвърна Уилям. — Няма да ни прави компания тази вечер. Седни, ако обичаш!
— Странно е наистина, но нямам апетит. Има нещо в атмосферата тук, което прави храната отблъскваща. Няма да вечерям с теб тази вечер, братко Уилям.
— Както желаеш! — сви рамене Уилям и насочи вниманието си към високата чаша, която икономът пълнеше с червено вино.
В сегашното си настроение Том не смееше да рискува да остане под един покрив с брат си. Той си взе наметалото и хукна към конюшните. Викна високо и по стълбата от сеновала над оборите се спуснаха конярите. Оседлаха му кон и той измина първата миля в галоп, изправен на стремената и вперил поглед в тъмнината. Студеният нощен въздух охлади донякъде гнева му и той се смили над животното, като го подкара в тръс по плимутския път.
Намери Аболи и Люк Джарвис в кръчмата „Кралския дъб“, близо до пристанището. Те искрено му се зарадваха и Том пресуши първата халба ейл, без да я отделя от устни или да си поема дъх.
По едно време се изкачи по задната стълба в малка стаичка с прозорец към пристанището, придружен от някакво засмяно момиче, което го подкрепяше и което го хвана, за да не падне назад по стълбата.
Голото тяло белееше на светлината на лампата, а той потъваше в меката й, топла прегръдка. Тя се кикотеше в ухото му, притискаше се в него и той уталожи своя гняв върху й. След това, отново с кикотене, отказа да приеме предложената монета.
— Аз би трябвало да си платя, мастър Том — Всичко живо в града познаваше Том от дете. — Какъв сладък сте станал. От много месеци не са ме клатили така хубаво.
Доста след това, Аболи му попречи да приеме предизвикателството на друг попрехвърлил моряк, извлече го от кръчмата, закрепи го върху коня и поведе олюляващия се на седлото и гръмко запял младеж към Хай Уийлд.
78.
Рано на другата сутрин, Том излезе на голите хълмове с издути от едната страна на коня дисаги. Аболи го очакваше на кръстопътя, черна екзотична фигура в гъстата мъгла. Тръгнаха редом.
— Мисля, че мирните граждани на Плимут биха предпочели френска атака пред последното ти посещение. — Той хвърли кос поглед към Том. — Никакви последици ли не са оставили снощните вълнуващи набези, Клебе?
— Наспах се като невинен младенец, какъвто всъщност съм, Аболи. Защо да има последици? — Том направи опит да се усмихне, но очите му бяха налети с кръв.
— Радостите и лудориите на младостта. — Аболи поклати присмехулно глава. Том се усмихна, пришпори коня и той се извиси над един плет. Аболи го последва и двамата полетяха в галоп по склона към тъмното петно на една горичка, сгушена в долчинката под тях. Том спря коня, скочи на земята и го завърза за едно дърво, а после навлезе сред древните камъни, пръснати из гората. Те бяха цели в мъх от годините, а легендата разказваше, че бележат гробовете на старци, погребани тук още в зората на времето.