След като настаниха Хал в леглото, Том изпрати да доведат доктор Рейнолдс от дома му в Плимут. Отпрати Нед Тайлър и останалите да чакат долу. Когато излязоха, заключи вратата на спалнята, за да не нарушават усамотението им. Отметна завивките и започна с трепет да сваля превръзките от чуканчетата на баща си.
По това време Хал бе вече изцяло в плен на внезапния пристъп на треската и започна да бърбори несвързано, изпаднал в делириум. Когато махна и последното парче плат, Том видя че раната се е отворила отново и от нея пак тече жълт секрет. Познатата тежка миризма изпълни помещението и Том разбра, че дълбокото възпаление отново е загризало бащината му плът, само че този път по-опасно от всякога. Цялото чуканче бе в яркочервени линии, сякаш го бяха шибали с камшик. Доктор Рейнолдс го бе предупредил за тоя симптом и Том заопипва слабините на баща си с пръсти разтреперани от мисълта, какво биха могли да открият. Жлезите бяха подути и твърди като кестени и Хал простена, когато синът му ги докосна.
— Газова гангрена — потвърди доктор Рейнолдс, когато пристигна. — Този път не мога да го спася.
— Не може ли да отрежете поразеното място? — извика Том. — Не може ли да дренирате, както първия път?
— Отишла е много високо. — Рейнолдс проследи с пръсти червените линии, които буквално пред очите им започваха да обхващат долната част на корема.
— Трябва да направите нещо! — примоли се Том.
— Заразата изгаря цялото тяло като огън в суха трева. Баща ти ще умре до сутринта — заяви Рейнолдс със смразяваща простота. — По-добре да доведат големия ти брат, да се сбогува.
Том изпрати Аболи да намери Уилям, но той бил слязъл в калаената мина в Ийст Рашуолд. Аболи чака до смрачаване, когато най-после големият син на Хал се появи. Щом чу за влошеното състояние на баща си, Уилям препусна в галоп към къщата. Нахлу в спалнята с такава демонстрация на загриженост, че би могла да се сбърка с искрена.
— Как е той? — обърна се Уилям към доктор Рейнолдс.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но лорд Хенри си отива.
Без да обръща внимание на Том, Уилям коленичи откъм краката на баща си.
— Татко, аз съм, Уилям. Чуваш ли ме? — Хал потръпна при звука на гласа му, но не отвори очи. — Отговори ми! — настоя Уилям, но дишането на баща му беше повърхностно и слабо. — Отива си — каза Уилям.
Том му хвърли остър поглед. Стори му се, че долавя нотка на задоволство.
— Няма да чакаш дълго, Били — съгласи се той безстрастно. — До сутринта ще си станал лорд Кортни.
— Ти си жалък малък мръсник — озъби се Уилям. — Ще те накарам скъпо да платиш за тия си думи.
Никой не пророни звук през следващия час, после Уилям внезапно се изправи:
— Часът е осем и ще пукна от глад. Не съм ял цял ден. Ще слезеш ли за вечеря?
— Оставам тук — отвърна Том, без да вдигне поглед. — Може да дойде в съзнание и ни да потърси.
— Рейнолдс ще ни повика. За една минута ще дойдем от трапезарията.
— Върви, Били. Аз ще те извикам! — обеща му Том и Уилям тръгна вдървено към вратата.
Върна се след половин час, като бършеше устни със салфетка.
— Как е? — попита Уилям колебливо.
— Не си му липсвал — отвърна Том. — Не се притеснявай, Били. Той не може да те лиши от наследство, затова че си ходил да си хапнеш.
Настаниха се за дългото бдение — всеки застанал от една страна на леглото, а Рейнолдс, проснат облечен върху легло в съседната стая и тихо похъркващ.
Голямата къща затаи дъх, а нощта отвън бе така тиха, че Том чуваше как часовникът от черковната кула отброява часовете. Когато удари един, той погледна към брат си от другата страна на леглото. Главата му бе отпусната на бродираната покривка и дишаше тежко.
Том докосна с длан челото на баща си. Сякаш не беше толкова горещо. Може би треската отстъпва отново, както толкова пъти досега. За пръв път тази нощ усети лек полъх надежда.
Баща му се размърда от допира и отвори очи.
— Тук ли си, Том?
— Тук съм, татко — отвърна синът, като се мъчеше гласът му да прозвучи безгрижно. — Ще се оправиш. Ще вдигнем заедно платна, както говорихме.
— Няма да дойда с теб, момко — призна най-после Хал онова, което отдавна бе известно на Том. — Това плаване ще трябва да извършиш самичък.
— Бих искал… — започна Том, но бащата потърси ръката му.
— Не губи време в празни приказки — прошепна той. — Не остава много. Дай ми дума, че ще намериш Дориан вместо мен!
— Давам ти моята дума, тъй както съм дал тържествена клетва пред Дори.
Хал въздъхна и отново затвори очи. В пристъп на страх, Том си помисли най-лошото, но Хал отвори очи.
— Уилям? Къде е Уилям?