Звукът на собственото му име събуди Уилям и той надигна глава.
— Тук съм, татко.
— Дай ми дясната си ръка, Уилям — поиска Хал. — И ти Том, дай ми твоята. — Двамата подадоха ръце и Хал продължи: — Уилям, ти знаеш каква ужасна съдба сполетя най-малкия ти брат.
— Да, татко.
— Възложил съм на Том задължението да го открие и спаси. Том прие това задължение. Сега възлагам нещо и на тебе. Слушаш ли ме, Уилям?
— Да, татко.
— Тържествено изисквам от тебе, да помогнеш с всички сили и средства на Том, да изпълни задачата си. Ще го снабдиш с корабите, които са му необходими. Ще платиш за наемане на екипажи, закупуване на припаси и всичко останало. Няма да се стискаш, а ще изпълниш точно списъците, които сме съставили двамата с Том.
— Разбирам волята ти, татко — кимна Уилям.
— Тогава, закълни се! — настоя Хал с по-висок глас. — Няма време.
— Заклевам се! — каза Уилям с тих и искрен глас.
— Слава Богу! — промълви Хал. Полежа малко мълчалив и неподвижен, сякаш събираше сили за един последен напън. Ръцете им обаче, стискаше здраво. И проговори отново: — Вие сте братя. Братята не бива в никакъв случай да враждуват. Искам от вас да забравите старите разпри и заради мен, да станете отново истински братя.
Уилям и Том останаха безмълвни, без да поглеждат баща си.
— Това е моето предсмъртно желание! Бъдете така добри да го изпълните! — помоли Хал.
Том проговори пръв:
— Аз съм готов да забравя всичко, което е минало. Занапред ще засвидетелствам на Уилям уважение и привързаност, каквито заслужава.
— Повече не мога и да искам — прошепна Хал. — А сега е твой ред, Уилям. Закълни се пред мен!
— Ако Том спази това обещание, аз ще му отвърна със същите чувства — отвърна Уилям, без да поглежда към Том.
— Благодаря ви! Благодаря и на двама ви! Сега бъдете с мен през малкото време, което ни остава да сме заедно!
Беше дълга нощ. На няколко пъти Том мислеше, че баща му си е отишъл, но когато се навеждаше над устните му, долавяше тихи въздишки и едва чуто дишане. След това вероятно се бе унесъл, защото следващото нещо, което чу, бе кукуригането на петлите отвън. Погледна виновно към Уилям, който се бе проснал наполовина върху леглото и хъркаше тихичко. Лампата бе угаснала, но първите проблясъци на зората се прокрадваха под завесите.
Том докосна лицето на баща си и с пронизителна болка в гърдите усети, че то е студено. Опипа с пръсти шията, за да долови артериалния пулс, но нямаше нищо, нито искрица живот.
Не трябваше да заспивам. Изоставих го най-накрая. Том се наведе и целуна баща си по устните. По бузите му се стичаха сълзи и капеха върху бащиното лице. Изтри ги с края на чаршафа и отново го целуна.
Изчака още почти половин час, докато светлината в спалнята стана по-силна. После разгледа лицето си в огледалото, закачено на стената отсреща, за да се убеди, че контролира напълно мъката си. Не искаше Черният Били да го види слаб. Пресегна се над леглото и разтърси брат си за рамото.
— Събуди се, Били! Татко почина!
Уилям вдигна глава и го погледна замаяно. В слабата светлина на утрото, погледът му беше мътен и блуждаещ. Сведе очи към бледото лице на Хал.
— Значи най-после свърши! — каза Уилям. Изправи се вдървено и се протегна. — Господи, ама дълго се помайва, старият мошеник. Мислех си, че никога няма да ми отстъпи мястото си.
— Татко е мъртъв! — Том помисли, че не е чул добре. Дори и Черният Били не можеше да бъде така безсърдечен.
— По-добре да извикаме доктор Рейнолдс, да потвърди смъртта и да го запечатаме в новата му луксозна гробница, преди да е променил решението си. — Уилям се засмя на собствения си черен хумор и извика високо доктора, който се дотътри полузаспал от съседната стая. Той бързо прегледа Хал, наведе се към устните му, пъхна ръка под нощницата, за да потърси сърдечен пулс, накрая поклати глава и погледна Уилям.
— Баща Ви наистина ни е напуснал, милорд. — Том бе поразен от бързината и лекотата, с която стана всичко. Били бе вече барон на Дартмут. — Желаете ли да се разпоредя за поклонението и погребалната церемония, милорд?
— Разбира се — отвърна Уилям. — Ще Ви бъда задължен. За много неща трябва да се погрижа. Ще трябва да отида до Лондон, колкото е възможно по-скоро. — Вече говореше повече на себе си, отколкото на останалите. — Трябва да заема мястото си в Камарата на лордовете, после да се видя с мастър Семюълс в банката… — Млъкна и погледна към Том. — Искам да се погрижиш за погребението. Време е да започнеш да си изкарваш хляба с нещо.
— За мен ще бъде чест — опита се да го засрами Том, но Уилям продължи:
— Скромно погребение в най-тесен семеен кръг. Да свършим с това, колкото може по-бързо. Епископът ще прочете молитвите, ако успеем да го опазим достатъчно дълго трезвен. След седмица — реши бързо той. — Подробностите оставям на теб! — Протегна се отново. — Господи, колко съм гладен! На закуска съм, ако ти потрябвам за нещо.