Стон на уплаха и ужас се разнесе от устата на наблюдателите. Те знаеха, че гневът на принца ще бъде безмилостен, ако нещо стане с момчето и че възмездието няма да ги отмине. Втори стон изпълни пространството, когато Дориан се протегна, за да хване фала.
— Фиксирай фала! — викна той английската команда, но капитанът разбра смисъла и я повтори на арабски. Трима мъже скочиха, за да уловят мятащото се дебело въже.
Когато бяха готови да контролират спускането му, Дориан нави два пъти разкъсания и разнищен край на въжето около кръста и прекара фала между краката си.
— Спуснете ме! — викна отново той. Изчака разлюляната мачта да заеме подходящо положение и се оттласна от нея. Макарата затрака, щом преминаващото през нея въже бързо я завъртя.
Трима на палубата пропускаха фала между твърдите си като гьон длани и бързо спускаха момчето надолу. Дориан отиваше далеч извън палубата при всеки мах на мачтата и пищеше от радостна възбуда, литнал в пространството.
Моряците наблюдаваха спускането с опитно око и отпускаха така въжето, че босите пети на момчето докоснаха палубата почти без шум. Втурнаха се към него, за да се убедят, че му няма нищо и да хванат вързаното около кръста му въже.
Щом прекараха с негова помощ нов фал през макарата на мачтата и закрепиха падналия утлегар, триъгълното платно бе вдигнато, за да превърне отново джонката, от безпомощно подмятана черупка, в пъргаво и бързо морско същество.
Принцът сложи ръка на рамото на Дориан и огледа свитата си.
— Със своята съобразителност и бързина, това момче спаси живота ми и кораба — тържествено заяви той. — Още ли има сред вас хора, които не вярват, че това е сирачето от пророчеството? — Той сложи длан върху блестящите къдри и погледна всеки от придворните си в очите. Никой не успя да издържи погледа му.
Пръв проговори моллата:
— Това е чудото на Свети Темтем — извика той. — Тържествено прогласявам! Това е детето от пророчеството!
— Пророчеството се сбъдва! — викнаха всички в един глас. — Да славим името Божие!
С длан все още върху главата на Дориан, принцът произнесе високо:
— Нека всички знаят, че осиновявам това дете. От днес нататък, то ще се казва Ал Амхара ибн Ал Малик. Червеният син на Ал Малик.
Моллата се усмихна лукаво на господарската хитрост. С това осиновяване, той ловко узаконяваше сбъдването на пророчеството. Само че, още няколко условия трябваше да се изпълнят, преди принцът да се домогне до обещаните от древния Светия облаги. Но без съмнение, когато му дойде времето, и те можеха да се осъществят.
— Такава е волята Божия! — викна моллата.
— Бог е велик! — добавиха останалите в хор.
90.
Даже и без покровителството на принца, за тези седмици плаване, Дориан си бе извоювал симпатиите на целия екипаж. Всички знаеха, че детето е божа птичка и се надяваха нещо от обещаното в пророчеството да се падне и на тях. Когато минаваше през палубата, даже и най-закоравелите и злонрави моряци се усмихваха и го закачаха или докосваха косите му за късмет.
Корабният готвач му приготвяше лакомства и сладкиши, докато останалите се надпреварваха да му правят малки подаръци и да привличат вниманието му. Един дори свали муската, която носеше на врата си и я окачи на Дориан.
— Нека те пази! — каза той и направи знака против уроки.
Капитанът, Фуад, го бе нарекъл нежно маймунка с лъвско сърце и след вечерна молитва го канеше да поседи при него на руля. Той му показваше издигащите се от морето звезди, назоваваше имената на съзвездията и разказваше на Дориан легендите, свързани с всяко едно от тях.
Тези араби бяха хора на пустинята и океана. Целият им живот протичаше под покрова на небето, а звездите оставаха винаги над главите им. Те ги бяха изучавали в течение на векове и сега капитанът споделяше част от древното познание с Дориан. Предлагаше на детето рядък дар.
Момчето слушаше омагьосано, с осветено от небесата лице. После, на свой ред, казваше на Фуад английските имена на небесните светила, които бе научил от Аболи и Големия Дениъл.
Останалите моряци се скупчваха наоколо и слушаха легендите за седемте сестри, за Орион ловеца, за Скорпиона, разказвани от Дориан с приятния му тънък глас. Всички обичаха звездите, както и хубавите приказки.
Сега, след като имаше възможност да се движи свободно из кораба, вниманието на Дориан бе заето от толкова много неща, че не му оставаше време да изпитва самота или да се самосъжалява. Половината сутрин прекарваше надвесен от носа, загледан в лудориите на стадо остроноси делфини. Те пляскаха с широките опашни плавници и му хвърляха многозначителни погледи с мъдрите си очи, докато се стрелкаха насам-натам. От време на време някой от тях изскачаше от ослепителната синева на водата високо към Дориан и се усмихваше с широка уста. Той му махваше и избухваше в радостен звънък смях. Намиращите се наблизо моряци прекъсваха за момент работата си и се усмихваха с разбиране.