Тахи показа на Дориан Заин ал Дин. Беше огромно тлъсто момче, по-високо от останалите си братя и сестри. Имаше нездрав тен на горена захар, сприхавите му устни бяха винаги нацупени. Кожата около очите беше безцветна като охлузена.
— Заин обича сладко — обясни Тахи. По вътрешните страни на лактите и коленете му имаше синкави лишеи. Ходеше с разкрачени крака, за да не протърка бедрата си.
Всеки път, когато го видеше, Заин бе в обкръжението на десетина свои братя и сестри. Една сутрин Дориан видя, как тая пасмина подгони едно по-малко момченце през поляната и го затисна край външната стена. Домъкнаха го при Заин, който не бе благоволил да се изтощава в гоненицата, а се домъкна с патешката си походка, когато тя приключи. Тахи, която също наблюдаваше събитията, обясни, че момченцето е син на една второстепенна наложница, така че представлява лесна плячка за първородния син на главната съпруга.
Дориан, който прекрасно познаваше правата на първородния от отношенията си с Уилям, веднага изпита симпатия към малкото момче, докато гледаше как Заин му дърпа ушите, за да го накара да падне на колене и да заплаче от страх.
— За наказание ще ми бъдеш кон! — заяви високо Заин и го накара да застане на четири крака. После възседна и отпусна тяло върху гърба на детето. В ръка държеше пръчка, направена от одялан палмов клон.
— Дий, конче! — заповяда той и го удари с пръчката по задника. Клонът беше жилав и гъвкав. Ударът изплющя силно и момченцето изплака от изненада и болка. Тръгна напред на длани и колене, а отгоре му се подрусваше Заин.
Останалите деца поеха след тях, като подскачаха и се подиграваха. Когато детето паднеше, всички се втурваха да го бият. Някои изтичаха да чупят клонки от близките храсти. Едно вдигна полите на робата и откри кафявото задниче, покрито с ярки белези. Гониха го, докато обиколи два пъти градината.
Когато най-накрая се просна под тежестта на Заин, от очите му се стичаха сълзи. Коленете му бяха ожулени до кръв. Заин го ритна небрежно и отведе групата си, като го остави сам да се изправи с мъка и да закуцука по пътя си.
— Той е побойник — викна вбесен Дориан. Понеже не можеше да се сети за арабската дума, заговори на английски. Тахи сви рамене.
— Коранът повелява на силния да закриля слабия — върна се към арабския Дориан.
— Не казвай това на Заин ал Дин! — посъветва го Тахи. — Няма да му хареса.
— Ще ми се аз да го пояздя — продължи гневно той, — та да видя, дали на него ще му хареса.
Тахи направи знак, за да прогони лошия късмет.
— И през ум да не ти минава такова нещо! Стой настрана от Заин ал Дин! — посъветва го тя. — Той е много отмъстителен. Положително ще те намрази заради благоразположението на принца към тебе. Даже и Куш се страхува от него, защото един ден той ще стане принц.
През следващите дни Тахи, продължи с лекциите си за йерархията на харема. Принцът има право на четири жени, съгласно правилата, установени от Пророка. Той може, обаче, да се развежда и жени колкото пъти поиска, а за броя на наложниците, с които пожелае да си угоди, нямаше ограничение. Разведените жени, които му бяха родили деца, оставаха в харема.
По тоя начин тук се бяха събрали почти петдесет жени. Петдесет красиви, отегчени и обезверени жени, които нямаше с какво да пълнят дните си, освен с интриги, вражди и злостни сплетни. Това беше много сложно общество — кошер.
Куш царуваше над всички и затова неговото благоразположение или неприязън бяха от изключително значение за общественото положение и бит на обитателите. Следващи по значение бяха четирите съпруги в момента, по реда на старшинството си. След това идваше фаворитката за периода, но тя обикновено беше някое полудете, едва стъпило в лоното на женствеността и звездата му беше осъдена на скорошен залез. Останалите бивши съпруги и наложници се намираха в постоянна вражда помежду си, поради борбата за по-горно място и роля във вътрешния живот на харема.
— Важно е да знаеш тия неща, Ал Амхара! И за двама ни е важно! Аз нямам никакво положение. Само една стара слугиня съм. Нищо не мога да направя в твоя защита и никому няма да липсвам.
— Да не си тръгнала нанякъде? — попита с тревога Дориан. Той бе свикнал много с нея за краткото време, откак бяха заедно и перспективата да я загуби го плашеше. — Ще ми липсваш!
— Никъде не съм тръгнала, малкия ми — бързо отвърна тя, — но тук в харема хората лесно умират. Особено незначителни хора, които мътят водата на по-горните.
— Не се безпокой, аз ще те пазя! — заяви решително Дориан и я прегърна.