— Чувствам се по-сигурна под твоята закрила — отвърна тя, без да му позволи да забележи усмивката й, — но засега не ни е известно твоето положение. Принцът изглежда изпитва известно благоразположение към тебе, но още не можем да бъдем сигурни. Защо допуска Куш да ни заключва и да се отнася към нас като към животни? Защо не изпраща да те повикат? Дали не те е забравил? — Тя въздъхна и отвърна на прегръдката му.
— Може би не знае как се отнася Куш към нас — предположи Дориан.
— Може би — съгласи се тя. — Така че, налага се да чакаме. А през това време трябва и да внимаваме, Ал Амхара! Много да внимаваме!
С течение на времето, вълнението от пристигането им бе забравено. Никой не надничаше вече през решетката на вратата, а на децата, водени от Заин ал Дин, им омръзна да скандират обиди под прозорците и си намериха по-интересни занимания. С всеки изминал ден, Дориан се дразнеше все по-силно от своето затворничество.
Когато слушаше пискливите гласове и весели смехове на играещите в градините деца, когато чуваше босите им стъпки по двора вън от неговото убого жилище, той се хвърляше към прозореца, за да ги зърне. Това само правеше самотата му още по-силна и усилваше усещането за изоставеност. Чувстваше се точно толкова лишен от свобода, колкото и когато бе прикован в килията си на острова от Ал Ауф.
Една сутрин, докато перлената светлина на новия ден се процеждаше през високото прозорче на стаята му, той лежеше гол на рогозката и белеше със зъби твърдата кора на парче захарна тръстика. Спря го нечия песен в градината отвън. Пееше приятен момичешки глас, макар думите да се повтаряха без всякакво съдържание — бебешка песен за фурми и гладна маймуна. Той слушаше гласа от нямане какво да прави, дъвчеше сладката вътрешност на тръстиката и после я плюеше на пода.
Изведнъж се чу характерен маймунски писък. Певицата прекъсна рефрена си и избухна в къдрав звънък смях. И двата звука заинтригуваха Дориан, който скочи на крака и отиде на прозореца. Надникна в градината и видя малко момиченце, седнало на перваза на езерцето с лотосите. Беше с гръб към него, а по плешките й се спускаха тъмни, почти черни коси със сребърна ивица посред гъстите кичури. Дориан не бе виждал нещо подобно дотогава и остана очарован.
Носеше бродирано зелено елече, което откриваше голи кафяви ръце и торбести шалвари от бял памучен плат. Краката си бе кръстосала под себе си и той виждаше къносаните й в светлокафяво ходила. Вдигнала бе в ръка захаросана фурма, а една изправена на задните си крака маймуна танцуваше на тревата пред нея. Всеки път, когато мръднеше ръка, маймунката надаваше писък и се завърташе по-бързо. Момиченцето се заливаше от смях. Най-накрая, тя поднесе фурмата към маймуната и каза:
— Ела тук, Джини! — Животинчето скочи на рамото й и пое фурмата от пръстите й. Бързо я пъхна зад бузата си и започна да рови с тънки кафяви пръсти в косите на детето, сякаш го пощеше. Момиченцето погали мъхнатото бяло коремче и запя отново.
Маймунчето вдигна внезапно глава и забеляза Дориан на прозореца. Изписка, стрелна се от рамото на момичето и скочи към стената. Виснало на прозоречния перваз, промуши ръка през решетката и с обърната нагоре длан, като за просия, се опита да изкрънка парчето захарна тръстика.
Дориан се засмя, а животинчето оголи зъби, кривна глава към него и направи опит да грабне тръстиката от ръката му, като в същото време се кривеше и ломотеше.
Момиченцето се обърна и погледна нагоре.
— Накарай го да направи някой номер! — викна то. — Не му я давай преди това! — Дориан забеляза, че и тя има смешно маймунско личице и огромни очи с цвят на девънски мед. — Направи с ръка ей така! — Тя показа и когато Дориан повтори жеста, маймунката се метна в задно салто. — Накарай го три пъти! — Момиченцето изпляска с ръце. — Джини трябва да го направи три пъти.
При третото салто Дориан подаде парчето тръстика. Маймунката го грабна, затича из поляната на четири крака, с високо вирната опашка и се изкатери до върха на едно тамариндово дърво. Остана там, задъвкала тръстиката, а от устата й покапа сок.
— Знам кой си! — оповести тържествено момиченцето, вперило огромни очи в Дориан.
— Кой съм?
— Ти си Ал Амхара, неверникът.
До тоя момент му бе все едно как го наричат, но сега изпита неприятно чувство.
— Истинското ми име е Дориан, но ме наричат Дори. Така ми вика брат ми.
— Доуи — опита тя, но „р“-то я затрудни. — Странно име, но аз ще те наричам така.
— А ти как се казваш? — попита той.
— Ясмини — отвърна момиченцето, — което означава цвят от жасмин. — Тя скочи на крака и приближи, като го гледаше със страхопочитание. — Косата ти наистина е червена. Смятах, че си измислят. — Наклони глава на една страна. — Много е красива. Ще ми се да я докосна.