— Е, не може! — отряза я той, но тя не показа да е обидена.
— Много ми е мъчно за тебе! — каза Ясмини.
— Защо? — Отговорът й го изненада.
— Защото Заин разправя, че си неверник, че никога няма да те обрежат и няма да влезеш в райските градини.
— Ние си имаме собствено небе! — заяви надменно Дориан. — Намираше обсъждането на долната част от тялото си за объркващо донякъде.
— Къде е то? — поиска да разбере Ясмини и те потънаха в задълбочено съпоставяне на предимствата на двата рая.
— Нашият рай се нарича Янат — заяви по едно време тя. — Аллах казва: „Приготвил съм за праведните си слуги нещо, което око не е виждало и за което ухо не е чувало, и което човешкият разум не може да си представи.“
Дориан обмисли казаното в мълчание и не можа да се сети за достоен отговор — не беше лесно да се наддума Ясмини — затова насочи разговора към по-близка тематика:
— Баща ми в Англия има петдесет коня. Твоят баща колко коня има?
От този ден Ясмини започна да идва с маймунката си всяка сутрин. Сядаше с нея на рамо под прозореца и слушаше с блеснали очи, докато той се мъчеше да й обясни какво е лед и как снегът пада от небето, защо англичаните имат само по една жена и как на някои от тях косите са златни като гривната на глезена й, а на други огнено червени като неговата, и как момичетата къдрят златните си коси с нагорещено желязо, а пък мъжете си бръснат главите, за да носят перуки. Описваше стила и цветовете на женските дрехи и обясняваше странния факт, че те не носят шалвари като нейните, а ходят голи под полите си.
— Това е много недодялано — каза тя превзето. — А вярно ли е каквото разправя Заин, че ядете даже и месо от свине?
— Кожичката става много хрупкава, когато се препече — каза той, за да я шашне. — Хруска, хруска между зъбите.
Тя разшири очи и се престори, че ще повърне.
— Това е направо отвратително. Нищо чудно, че не можете да влезете в рая с нас.
— Ние не се мием като вас по пет пъти на ден. Понякога не се мием въобще цяла зима, много е студено — осведоми я с наслада Дориан.
— Тогава сигурно смърдите също като свинете, дето ги ядете.
Тя не знаеше нищо за външния свят, но беше голям специалист по проблемите на харема. Съобщи му, че майка й е разведена съпруга на принца, но имала и двама сина, поради което още се радвала на неговото благоволение.
— Ако бях само аз, нещата щяха да са различни, понеже аз съм само момиче, а баща ми не обича момичета. — Тя каза това като най-обикновена констатация, с глас напълно лишен от самосъжаление. — Моята майка е от царско потекло. Тя е племенница на Великия Могул, значи императорът ми е прачичо — гордо приключи Ясмини.
— Ти си принцеса?
— Да, но засега малка, а и не от най-великите. — Прямотата й бе обезоръжаваща. — Виждаш ли сребърната ивица в косата ми? — Тя се завъртя, за да я покаже. — Майка ми има същата, има я и моят дядо. Това е белег за царственост.
Когато започна да обяснява роднинските връзки, Дориан заслуша с по-голям интерес, отколкото при разказите на Тахи.
— Заин ал Дин ми е полубрат, но аз не го обичам — той е дебел и жесток. — Вгледа се замислено в Дориан. — Вярно ли е, че баща ми те е осиновил?
— Да, вярно е.
— Тогава и ти си ми брат. Мисля, че ми харесваш повече от Заин, макар да ядеш свине. Ти харесваш ли ме, Ал Амхара? Заин разправя, че приличам на Джини. — Тя погали маймунката на рамото си. — Мислиш ли, че приличам на маймуна?
— Мисля, че си хубава — галантно отвърна Дориан, но когато тя се усмихна, казаното се превърна в истина.
— Майка ми разправя, че баща ми, принцът, е отишъл да види чичо ми, който е халиф в Мускат.
— Кога ще се върне? — бързо попита Дориан. Може би това е причината, да останат забравени с Тахи. Принцът не е тук, за да го закриля. — Ще се върне ли скоро?
— Майка ми казва, че ще отсъства дълго време. Може би година или повече. — Ясмини наклони глава и заразглежда лицето му. — Ако си ми истински брат, може би баща ни ще те вземе на лов със соколи, когато се върне. Бих искала да съм момче, за да мога и аз да ходя на лов — каза тя и скочи от ръба на лотосовото езерце. — Вече ще си вървя. Куш не трябва да ме сварва тук. Забранил ни е на всички да говорим с теб. Ако ме хване, ще ме набие.
— Ела утре пак! — каза Дориан като се мъчеше думите му да не прозвучат като молба.
— Може и да дойда — викна тя през рамо. Затича през поляната, а малката маймунка подскачаше около мятащите се боси ходила.